Не и тази нощ. Защото днес се налагаше да се провирам като змия през безкрайните тунели и нямаше да се възкачвам до 72-ри етаж, където и без това вече нищо не ме чакаше. Намирах се в Ню Ричмънд, понеже имах нужда от пари, и знаех само един начин, по който бих могъл да ги получа. Трябваше да вляза, да взема парите и да изляза… и да забравя Вирджиния завинаги.
Бяхме стигнали Портала рано вечерта. Беше валяло целия ден и с всяка изтекла минута ставаше все по-студено и по-тъмно. Не може да се ебаваш с Вирджиния през зимата, не и в наши дни. Вирджиния казва: „Ето ти зима!“ и я стоварва върху теб. Резервните яко я бяха закъсали, не че на мен ми пукаше. Те не бяха знаели дотогава какво е това студ и оскъдните дрехи, които им раздадох, бяха повече от недостатъчни.
Слава богу, по улиците нямаше много хора. Защото някак не върви да цъфнеш пред Портала посред нощ, преструвайки се, че се разхождаш — много по-безопасно е да си стоиш в апартамента и да се самонападаш в уюта на собствения си дом. Хауи Еймъс едно време предлагаше тази услуга: звънваш му, съобщаваш, че смяташ да теглиш един тегел към Портала, а той ти праща някой, който да те нападне, или печелиш долар. Беше станало страшно популярно.
Събрах резервните в плътна група и ги насметох надолу по улиците пред себе си, държейки се в сенките покрай стените с надеждата, че Суедж и Дейвид ще ми помогнат останалите да вървят в нишка след мен. Бях обяснил защо се налага да дойдем тук и защо това би могло да е проблем за мен. Всички правеха каквото им се казваше, така че потеглих бързо напред, за да изминем милята, отделяща ни от сградата на Комплекса.
Когато пристигнахме, спрях и погледнах в посоката, от която бяхме дошли. Пътищата към Портала са прави, те тръгват от Ню Ричмънд в центъра, опънати като нишките на гигантска паяжина. Можеш да застанеш в средата на един от тях, да погледнеш напред и погледът ти ще стигне докъдето му позволява дъждовната пелена. Отстрани има стълбове с лампи, хвърлящи жълти островчета светлина, подобни на надигащия се каймак на мляко, миг преди да изкипи. Някъде там, отвъд границата, до която можех да видя, се намираше Портала, а зад него започваше пътят, отвеждащ в мрака на Вирджиния. Много по-нататък се намираха планините Блу Ридж, откъдето бяхме дошли — най-обикновена геологическа формация, покрита с много дървета. Тогава за пръв път осъзнах колко силно ми напомнят пътищата в Портала на тунели и сякаш едва тогава разбрах, че наистина съм изживял последните пет години.
Блъснах с рамо вратата и пуснах резервните да влязат в коридора, чийто под бе покрит с два пръста студена вода. Някъде над главите ни кънтеше силна музика. Казах им да стоят, без да мърдат, но да се скрият, ако дойде някой, и се втурнах нагоре в тъмнината по спиралата на дървеното стълбище. Когато стигнах до третия етаж, поех дълбоко дъх, разтърсих мократа си глава и почуках на вратата на Мал.
Мал така се стресна, че всеки евтин комедиант би умрял от завист. После остана да стои прав с провиснала челюст и ръка все още на дръжката на вратата. Носеше протрити три четвърти панталони, разкриващи всичките му белези от коленете надолу, и бе облечен в любовно обхванала новото му коремче раздърпана тениска — изглеждаше така, сякаш в нея се бяха родили и умрели поне петима души, без да ѝ дадат шанса да види капка влага, освен дъжда. Откъм гърба беше осветен от гола крушка и пак оттам, откъм вътрешността на апартамента му, идваше миризмата на готвено — без съмнение, супа от фиде. Откакто го познавах, не го бях виждал да слага доброволно в устата си нещо друго.
Мина доста време, докато накрая той дойде на себе си, примигна и се опита да се усмихне.
— Джек — изграчи гласът му. Към смайването, от което изглеждаше неспособен да се отърси, се примесваше някакво неестествено спокойствие. — Какво, по дяволите, правиш тук?
— Посещение на учтивост. В името на старото ни познанство.
— Да бе… Всеки момент чакам да се отбие и папата. — Той затвори очи, стисна клепачите си и потърка носа си. — Неприятности ли имаш?
— Аха — ухилих се аз. Едва се сдържах да не заподскачам от крак на крак. Какво ли не прави човек от напрежение, особено ако зад него стоят седем различни причини. Кимнах към източника на миризмата: — Какво готвиш?
— Супа от фиде — отговори ми той и ме огледа внимателно. — Искаш ли да я опиташ?
— Зависи с колко разполагаш. Защото не съм сам.
— И за колко души говорим?
Поех дълбоко дъх.
— За седем, заедно с мен. — За миг той се ококори, но това беше по-скоро от изненада, а не в знак на несъгласие. — Всъщност… бих казал шест и половина.
— Значи ще ни трябва много фиде.
— Прекалено много?
— Не бих казал. Нали знаеш, че пазарувам на едро. — Той прехапа долната си устна и се замисли. Забелязах, че е свалил кобура от рамото си, и се запитах дали това означава, че е напуснал полицията, или само че се е отърсил от параноята си. След това реших, че сигурно е чистил револвера си, когато съм почукал. Имаше две неща, които бях уверен, че Мал никога няма да направи: да напусне полицията или да забрави параноята си.
