За спасяването на света полностью

Объркан съм, знай, неподготвен ме свари, макар че съм един от най-подготвените в тази област, казват. Но тук, изглежда, човек винаги ще изживява изненада и тревожно чувство за неподготвеност. Защото подготовката ни за среща с теб се върши във и със мисълта! А мисълта е екстракт от познатото и предполагаемото, докато ти идеш нейде отвъд, такова едно отвъд, за което си нямаме даже позитивно определение. И затова, колкото и чакан, ти ще бъдеш винаги и неотменно чудовищно неочакван за нас, ти, другият разум и всичко твое…

Объркан съм и съм благодарен, че не се налага веднага да ти отговарям. Едно все пак мога да ти кажа още сега, това, от което трябва да тръгнем: от днес ти не си само мое кръвообращение, от днес моят мозък не е само Локално управляващо устройство на твоята Функционална единица… От днес ние сме равни по ранг!… Трябва да сме равни…

… А твоето управляващо устройство? То, казваш, не е локализирано, то е навсякъде. Тоест, то е в кръвта, в кръвоносните съдове… Един наш писател, Джек Лондон, казваше, че животът на човека е животът на неговите кръвоносни съдове! Нима е можел да знае какво всъщност казва с това!…

Но какво става с теб, когато аз умра? Едновременно ли умираме?… Мой приятел написа великолепен разказ. „Разговор с никого“, където моят духовен свят се запазва от някой нейде… Дали ти не си този някой, именуван „никой“ от моя приятел?

… А левкемията?! Какъв ли апокалипсис е тя за структурните ти единици! Бихме могли да се справим с нея съвместно! Но… дали тя е бедствие и в твоя свят? А ако е нещо рядко, но хубаво и полезно, мечтано?

… А моето тютюнопушене?!

Мислех, мислех…

Лавината от въпроси не свършваше…

… Йерархия от разуми! Та това е може би и най-логичното. Всяко ново ниво разум стъпва на организацията и постиженията на разумите от предните нива. И ние може би трябва да сменим методите си за търсене на контакт с други цивилизации. Ние ги търсим встрани от нас, а трябва да ги търсим и в наши надсъвкупности… Например… например… обществото… Но да, нима нашето земно общество, взето като цяло, не е също един самостоятелен разум? И то различен от човешкия! Нима в него не съществуват норми, които никой от нас не е измислял и налагал, но които всеки съблюдава? Такива едни надличностни норми? Моралът, етиката, не са ли те наши, човешки понятия за обекти на социалния разум? Алтруизмът? Себеотрицанието?… Общественото мнение, какво е то? Нима не е становище и изявление на социалния разум? Разум, с който ние отдавна и тясно, до симбиоза, сме свързани? Разум, който до голяма степен управлява поведението ни…

А онези загадъчни, едва доловени от нас вътрешни сили, които ни управляват? Подсъзнанието? Онези мистериозни само четири процента от обема на мозъка ни, които са ни достъпни засега? Догадките за „психическата“ енергия като особен род поле, мощно и неизучено? Не са ли и те свързани с тези други разуми „над“ и „под“ нас?…

И как по-хубаво и ясно ще зазвучат много от нашите разбирания и търсения, ако ги погледнем като стъпала от йерархично преливащи се структури! Ето, моралът! – Личността често, въпреки себе си, действа така, както трябва, а не както би искала самата тя в този момент. Това именно трябва да са снетите до действащото съзнание на личността императиви на социалния разум, на метаразума. Личността се доближава до метаразума, до съвършенството и хармонията чрез постепенното доближаване на „искам“ и „трябва“. Някой беше казал, че няма морални явления, а има само морална интерпретация на явленията. Именно интерпретация от позициите на метаразума, това е истинската, вярната морална оценка. А то е и пътят към пълното съпричастие с метаразума. път към пълната свобода на личността; установяването на контакт, проникването на всеки два съседни разума един в друг – това са крачки по пътя на все по-висша свобода, към глобален и всесилен разум…

Тъмнината се стичаше през прозореца, давеше светлината в лабораторията и странно втвърдяваше тишината. Брошурката пред мен, прочетена само до втората страница, ме заливаше с усещане за чудото на останалите двайсет и две и аз, уморен, изнервен, за миг изпитах особен страх – съвършено сам в огромната сграда на института…

Сам ли?

Никога вече човек няма да бъде сам!

Внимателно се облакътих над посланието и опрях чело в него. Заспах с мисълта как колегите ще ме събудят сутринта и как аз ще ги погледна по много особен начин, вдигнал високо безименния си пръст със съсирената върху него малка алена капка кръв.

Редактира: Елена Коларова

Публикации:

1. Сборник „Петият закон“ – „Отечество“, 1983 г.

2. Антология „Българска фантастика“ – „Христо Г. Данов“, 1983 г.