Вечерта, в която празнува голяма победа, адвокатът Мики Холър е спрян от пътен полицай, който намира труп на негов бивш клиент в багажника на линкълна му. Холър незабавно е обвинен в убийство и не може да плати огромната гаранция от 5 милиона долара, определена от отмъстителен съдия.Мики решава да се представлява сам и е принуден да гради защитата си от своята килия в затвора. Като служител на съдебната система той е постоянна мишена.Но много по-голям е заговорът срещу него. Холър знае, че е набеден от нов или стар враг. С помощта на Хари Бош Холър трябва да използва всичките си умения в съдебната зала, за да обори уличаващите доказателства.Мики знае, че дори да получи оправдателна присъда, тя няма да е достатъчна. За да бъде напълно оневинен, той трябва да открие кой е извършил убийството и защо. Това е законът на невинността!Един от най-добрите съдебни трилъри от последното десетилетие!ПийпълМайкъл Конъли е автор на трийсет и четири романа, сред които бестселърите от класацията на "Ню Йорк Таймс" "Мръсната четворка", "Нощният пожар" и "Дълга тъмна нощ". Сред книгите му са серията за Хари Бош, поредицата за Адвоката с линкълна и за Рене Балард. Той е продал повече от осемдесет милиона копия по целия свят. Конъли е бивш репортер, печелил е множество награди за своята журналистика и за романите си. Той е изпълнителен продуцент на сериала "Бош", в който главната роля се изпълнява от Тайтъс Уеливър, и е създател и водещ на подкаста "Книга за убийства". Прекарва времето си в Калифорния и Флорида.
На д-р Майкъл Халиси, членовете на читателския клуб на болница „Хартфорд“ и на всички онези на първа линия — включително и Кейси Роуз Гаджески, — които рискуват живота си заради толкова много от нас.
Беше хубав ден за адвокатурата. Освободих мъж директно от съдебната зала. Пред съдебните заседатели превърнах обвинение за нанасяне на телесна повреда в благоприличен случай на самоотбрана. Така наречената жертва имаше собствена история на насилник, която обвинението, свидетелите на защитата, включително и бившата му съпруга, с готовност разказаха при кръстосания разпит. Нанесох съкрушителния удар, като го повиках отново на свидетелската скамейка и го поведох през разпит, който го прекатури през ръба. Той загуби самообладание и ме заплаши, каза, че би искал да се срещнем на улицата само двамата.
— Ще заявите ли тогава, че съм ви нападнал, както направихте и в този случай? — попитах.
Прокурорът имаше възражение, което съдията прие. Но това бе всичко. Съдията го знаеше. Прокурорът го знаеше. Всички в съдебната зала го знаеха. Чух „невиновен“ след по-малко от половин час обсъждане на съдебните заседатели. Не беше най-бързата ми присъда, но беше близо.
В адвокатските среди съществува свещен дълг оправдателната присъда да се отбелязва така, както играчите на голф празнуват директно попадение в дупката в клуба. А именно — питиета за всички. Моето празненство се състоя в „Секвоя“ на Втора улица, само на няколко пресечки от общинския център, където имаше цели три съдебни зали, от които можех да поканя празнуващи. „Секвоя“ не беше кънтри клуб, но беше удобен. Празненството — което означаваше безплатен бар — започна рано и приключи късно, а когато Мойра, обилно татуираната барманка, която водеше сметката, ми показа загубите, да кажем, че източих от кредитната си карта повече пари, отколкото щях да видя от клиента, когото току-що бях освободил.
Бях паркирал на „Бродуей“. Седнах зад волана, завих наляво от паркинга, след това още веднъж, за да се върна на Втора улица. Светофарите бяха на моя страна и поех по улицата и влязох в тунела, който минаваше под Банкър Хил. Бях по средата му, когато видях зад мен полицейска патрулка. Дадох мигач и преминах в дясната лента, за да я пусна да мине. Но патрулката също се престрои и се намести на два метра зад мен. Тогава схванах картинката. Искаше да спра.
Изчаках да изляза от тунела и завих надясно по „Фигероа“. Спрях, угасих двигателя и свалих прозореца. В страничното огледало на линкълна видях униформен полицай, който се приближаваше към вратата ми. В патрулката зад него не виждах никой друг. Полицаят, който се приближаваше към мен, работеше сам.
— Може ли книжката, талона на колата и застраховката, господине? — попита той.
Обърнах се и го погледнах. На значката му пишеше „Милтън“.
