Когато чу звънеца, Джъстийн ядосано извърна рязко глава към входната врата. Роки изтича към дневната, изправи се на вратата и изскимтя.
Той знаеше кой звъни, както и тя.
Минаваше десет. Беше делничен ден. Мъжът пред вратата й не можеше да й се разкрие, но не можеше и да миряса. Той беше добър шеф, но във всяко друго отношение само й губеше времето.
По дяволите. Телефонът й иззвъня.
— Какво има, Джак?
— Пусни ме да вляза, Джъстийн. Моля те.
Тя затвори телефона, отиде в дневната и викна през вратата:
— Джак. Прибери се вкъщи. Сериозно говоря. Не искам да те виждам.
Телефонът й звънна отново.
Тя натисна копчето, постави телефона до ухото си, плъзна се до стената и седна на пода. После изслуша думите му, които не бяха новост за нея.
— Преди две седмици бяхме на прав път, Джъстийн. Аз допуснах ужасна грешка, подхлъзнах се и дълбоко съжалявам. Но ние се опитвахме да намерим пътя един към друг след дълга раздяла. Надграждахме онова, което знаем един за друг. Няма нещо, с което да не можем да се справим. Не можеш да обърнеш гръб на любовта, Джъстийн, не и на нашата. Моля те, миличка. Това съм просто аз. Пусни ме вътре.
— О, Джак — каза тя в слушалката.
Той я обичаше. Джак още я обичаше.
Но проклятие, проклятие, проклятие. Тя също още го обичаше.
Изказваме благодарност на капитан Ричард Конклин от полицейското управление в Стамфорд, Кънектикът, и на Илейн Паляро, консултант по съдебна медицина, магистър по точни науки и доктор по право, за това, че отделиха част от ценното си време за нас и споделиха своя опит. Благодарим и на нашия изследовател, Ингрид Тейлър, както и на Лин Коломело и Мери Джордан за неизменната им подкрепа.
