Барселона, средата на миналия век. Мъглата сякаш никога не изпуска града от задушаващата си прегръдка. Това е времето на генералисимус Франсиско Франко: зловещи драми обагрят къщите и улиците, а всяка скрита история дава началото на нова, още по-мрачна мистерия. В тази обстановка започват премеждията на Фермин Ромеро де Торес. Когато в книжарница "Семпере и синове" пристъпва тъмното му минало, се задвижва поредица от събития, която ни отвежда до страховития замък-затвор "Монжуик" и изважда на повърхността както забравени демони, така и неподозирани тайни…Затворникът на Рая е третата част от планираната тетралогия, която вече направи Карлос Руис Сафон един от най-продаваните автори в Западна Европа. Тук лежи връзката между Сянката на вятъра и Играта на ангела, тук се спотайва и отправната точка на предстоящата развръзка… която крие своите мистерии нейде из безкрайните коридори на Гробището на забравените книги.
Тази книга е част от цикъл романи, чието действие се развива в литературната вселена на Гробището на забравените книги. Тези романи са обединени от герои и сюжетни линии, които образуват повествователни и тематични връзки, въпреки че всеки от тях представя завършена и самостоятелна история.
Отделните части от серията за Гробището на забравените книги могат да се четат във всякакъв порядък, позволявайки на читателя да изследва лабиринта от истории по различни пътеки; преплетени в едно, те водят към сърцевината на повествованието.
Винаги съм знаел, че някой ден ще се завърна по тези улици, за да разкажа историята на човека, който изгуби душата и името си сред сенките на онази Барселона, потънала в неспокойния сън на едно време на пепелища и безмълвие. Тези страници са изписани с огън върху града на прокълнатите, думите са отпечатани навеки в паметта на онзи, който се завърна от мъртвите с обещание в сърцето и с товара на едно проклятие. Завесата се вдига, публиката притихва и преди сянката, надвиснала над съдбата им, да се спусне от декора, един хор от чисти души излиза на сцената. Настроени за комедия и с блажената невинност на онези, които вярват, че третото действие ще е и последно, те искат да ни разкажат една коледна приказка, без да знаят, че щом се обърне последната страница, мастиленият й дъх ще ги повлече бавно и неумолимо към сърцето на мрака.
Нея година по Коледа всяка сутрин осъмвахме под оловни небеса. Заскреженият град тънеше в синкав сумрак и хората ни подминаваха, увити чак до ушите, а дъхът им рисуваше облачета от пара в студения въздух. Малцина се спираха да погледнат витрината на „Семпере и синове“, а още по-малко се престрашаваха да влязат и да потърсят онази изгубена книга, която ги бе очаквала през целия им живот — и чиято продажба, да оставим поетичните излияния настрана, щеше да подпомогне закъсалата ни книжарница.
— Мисля, че днес ще е денят! Днес ще се обърне късметът ни — обявих аз, окрилен от първото кафе за деня — чист оптимизъм в течно състояние.
Баща ми, който се бореше със счетоводната книга от осем сутринта, жонглирайки с молива и гумата, вдигна поглед от тезгяха и огледа шествието от потенциални клиенти, които отминаваха по улицата.
— Чул те Господ, Даниел! Както сме я подкарали, ако не наваксаме с коледната кампания, през януари няма да можем да си платим дори тока. Ще трябва да измислим нещо.
— Вчера на Фермин му хрумна една идея — подхвърлих. — Смята, че е открил блестящ план за спасение на книжарницата от неминуем банкрут.
— Бог да ни е на помощ!
Цитирах дословно:
„Може би, ако се захвана да подреждам витрината само по гащета, някоя дама, зажадняла за книжовност и силни емоции, ще влезе да се поохарчи. Според познавачите бъдещето на литературата зависи от нежния пол, а Бог ми е свидетел: още не се е родила жена, която да устои на първичния чар на това великолепно тяло.“
Чух как моливът на баща ми тупна на пода зад гърба ми и се обърнах.
— Тъй рече Фермин — добавих аз.
Мислех, че хрумването на Фермин ще разсмее баща ми, но тъй като това не се случи, го погледнах крадешком. Очевидно Семпере старши не само не намираше нищо смешно в тази безумна идея, но дори бе придобил едно вглъбено изражение, сякаш сериозно я обмисляше.
— Гледай ти… Фермин май е улучил в десетката — промълви.
Изгледах го невярващо. Може би тежката суша, засегнала търговията ни през последните седмици, най-сетне бе поразила и здравия разум на моя родител.
— Само не ми казвай, че ще му позволиш да се мотае из книжарницата по бели гащи.
— Не, разбира се, че не. Замислих се за витрината. Сега, като я спомена, изведнъж ми хрумна нещо… Може би още не е късно да спасим коледния сезон.
Той се скри в задната стаичка, откъдето се появи след малко, натъкмен с официалната си зимна униформа: все същите палто, шал и шапка, които помнех от детските си години. Беа подозираше, че не си е купувал нови дрехи от 1942 г. насам и по всичко личеше, че жена ми не греши. Докато си слагаше ръкавиците, баща ми се усмихваше разсеяно, а очите му блестяха от онова почти детинско въодушевление, което само грандиозните начинания успяваха да пробудят у него.
— Оставям те сам за малко — заяви той. — Ще изляза да свърша една работа.
— Мога ли да попитам къде отиваш?
Татко ми намигна.
