Носител на Награда Букър 2019Вълнуващото продължение на Разказът на прислужницата."Времето ни заедно започва, скъпи ми читателю. Сигурно тези мои листове за теб са чупливо ковчеже със съкровище, което трябва да отвориш много внимателно. Сигурно ще ги разкъсаш или ще ги изгориш — така става с думите."В ръцете си държиш опасно оръжие, заведено с тайните на три жени от Галаад. Те ще рискуват живота си за теб. За всички нас.Преди да влезеш в техния свят, имай предвид тези мисли:Знанието е сила.иИсторията не се повтаря, а се римува.Маргарет Атууд е автор на над петдесет книги с художествена литература, поезия и есета. Едни от най-популярните ѝ романи са "Наричаха я Грейс", "Слепият убиец" и "Ясновидката". Издаденият през 1985 година "Разказът на прислужницата" се връща отново сред най-продаваните книги след избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, когато Прислужниците стават символ на съпротива срещу потисничеството над жените. Романът става популярен и с едноименния сериал от 2017 година.Атууд е носителка на много награди, включително "Букър", "Артър Кларк", "Франц Кафка", Награда за мир на немските книгоразпространители и "ПЕН" за цялостно творчество. През 2019 година е наградена с Ордена на кавалерите на честта за постижения в областта на литературата. Работила е като карикатурист, илюстратор, либретист, драматург и кукловод. Живее в Торонто, Канада.
От жената се очаква да има същите подбуди като всяка друга, иначе я смятат за чудовище.
Когато се гледаме един друг, и двамата виждаме не само омразно лице, а се гледаме в огледало. … Нима не разпознавате себе си… в нас?1
„Живот и съдба“
Свободата е тежък товар, огромно и странно бреме, което духът не може да схване… Не е дар, който получаваш, а избор, който правиш, и изборът може да се окаже суров.2
Само на мъртви хора се правят статуи, на мен обаче ми направиха приживе. Вече съм вкаменена.
Статуята била дребна проява на признателност за многостранния ми принос, гласеше почетната грамота, прочетена на глас от Леля Видала. Задачата ѝ беше възложена от нашето началство и тя я изпълняваше неохотно. Благодарих ѝ с цялата скромност, на която бях способна, после дръпнах шнура, който освободи покривалото, то се отпусна издуто на земята и ето ме и мен. В Ардуа Хол не аплодираме шумно, но все пак се разнесе сдържано ръкопляскане. Сведох леко глава.
Моето подобие е по-голямо от естествената големина, каквито обикновено са статуите, и ме показва като по-млада, по-слаба и в по-хубава форма, отколкото съм от известно време. Стоя права, с изпънати рамене, а устните ми са извити във волева, но добронамерена усмивка. Очите ми са вперени някъде в пространството, което се приема за символ на моя идеализъм, на непоклатимата ми всеотдайност към изпълнението на дълга, на решимостта ми да продължавам напред въпреки пречките. Не че статуята ми вижда нещо в небето, защото е поставена сред неприветлив гъсталак от храсти и дървета край пътеката пред Ардуа Хол. Ние, Лелите, дори каменни не бива да проявяваме прекалена придирчивост.
Седем-осемгодишно момиченце ме е стиснало за лявата ръка, вдигнало е поглед и ме гледа доверчиво. Дясната ми длан е положена върху главата на приклекнала до мен жена със забулена глава, извила нагоре очи с изражение, което може да се тълкува или като страх, или като признателност — една от нашите Прислужници, а зад фигурата ми е едно от моите Перлени момичета, готово да се отправи на проповедническата си мисия. От колана на кръста ми виси моят тейзър. Електрошоковото оръжие ми напомня за собствените ми недостатъци: нямаше да се нуждая от него, ако работех по-ефективно. Щях да убеждавам само със слово.
Скулптурната група не е много успешна — фигурите са твърде много. Бих предпочела акцентът да е върху мен. Но поне изглеждам с ума си. Можеше да бъде и иначе, тъй като възрастната скулпторка — ревностна привърженичка на каузата, вече покойница — беше склонна да изобразява хората с изпъкнали очи като признак на тяхното пламенно благочестие. На изваяния от нея бюст на Леля Хелена тя изглежда като болна от бяс, на своя Леля Видала сякаш страда от хипертиреоидизъм, а на този на Леля Елизабет изображението като че ли всеки момент ще се пръсне.
На откриването авторката беше напрегната. Притесняваше се дали ме е изобразила достатъчно ласкателно. Дали ще одобря. Дали всички ще видят, че одобрявам. Позачудих се да се намръщя ли, когато падне покривалото, но се отказах — не съм напълно лишена от състрадание.
— Чудесна прилика — отбелязах.
Това се случи преди девет години. Оттогава статуята е изложена на действието на природните стихии: гълъбите са ме поукрасили, във влажните ми пукнатини е поникнал мъх. Поклоннички поднасят дарове в нозете ми: яйца за плодовитост, портокали като намек за заоблеността на бременната жена, кроасани като символ на луната. Портокалите са много освежаващи.
Пиша тези думи от личния си кабинет в библиотеката на Ардуа Хол — едно от малкото книгохранилища, оцелели след въодушевеното изгаряне на книги, което се провежда из цялата страна. Покварените и кървави отпечатъци на миналото трябва да бъдат заличени, за да се разчисти място за нравствено чистото поколение, което непременно ще се появи. Такава е теорията.
