Ама голям хитрец излезе Икутубекубу, което на малгашки значи Шишко. Как пък издебна най-сгодния случай, тъкмо когато от селото отсъствуваха и двамата бели — вазахите, за които „божият съд“ беше „фади“, табу? Никой вазаха, какъвто и да е той, няма право да допусне, камо ли да види, че в мадагаскарското уж християнско село все още се спазват старите суеверия.
Вазахът Стамов кажи-речи не се свърташе на едно място, а обикаляше по цели дни из пущинаците за разни треволяци също като малгашките хомбиаси — знахарите, които берат из гората всякакви билки. Той се опитваше да ги убеди, че не е знахар, макар че с лекарствата, които даваше понякога на болните, помагаше повече от истинските хомбиаси. Дни и нощи кръстосваше околността, дано намери някой по-едър непентес — тия странни растения с пъстри гърненца, подобни на чудновати цветове, увиснали на дългите си дръжки. С часове го виждаха да клечи край тях, да им прикачва разни особени машинки, да ги пръска с някаква течност, да брои и записва в дебели тетрадки какви животинки са се уловили в гърненцата.
Ако беше тук, Стамов навярно щеше да помогне на Ратулу. Та нали той пръв го подсети да си основат кооперация, та като се сдружат бедняците, да се отърват от алчността на Икутубекубу.
Пък и отец Доминик, ако не бе отишъл да кръщава, щеше да ги заклейми от амвона, да ги наругае както той умееше и да ги нарече „езичници — слуги на дявола“. Макар че те не бяха ничии слуги. Услужваха единствено на себе си. Приели бяха от немай-къде бога на белите, защото нямаше съмнение, че е по-силен от техните многобройни духове — и добри, и зли, и общи за цялото племе, и собствени пазители на всеки дом. Затова послушно изпълняваха всичко, що изискваше мисионерът: вместо старите амулети носеха на вратовете си пиринчени разпятия, кръстеха се при нужда и без нужда, пееха в хор религиозни псалми, когато ги събереше в хижата, която им служеше за черква, постеха, явяваха се редовно за светото причастие. Стараеха се, доколкото им се удаваше, да не дразнят новия силен бог, докато в същото време се бояха до смърт и от своите предишни духове. Нищо, че са малки, нищо, че са по-слаби, но нали и слабият може да пакости, ако поиска. Дори повече. Че то и най-дребната пчела жили. Затова гледаха и с тях да са в добри отношения, и тях да омилостивяват някак. То се знае, само скришом. Отец Доминик не би ги оправдал.
Ратулу беше съвсем наясно защо го преследва тъй настървено Икутубекубу. Не можеше ненаситникът да му прости, че подбужда съселяните си да се обединят както по други места, та да си набавят общо малкото нужни им стоки пет пъти по-евтино от цените, по които ги продаваше Икутубекубу.
Беден беше Ратулу. Липсата на работа и гладът го бяха принудили да отиде другаде, та да изкара някой франк — и той като баща си, който преди години остави костите си в чужбина. А Ратулу все не успяваше да ги прибере в семейния гроб, както повелява обичаят.
Затуй може би и съселяните му не го обичаха много-много. За малгаша няма по-тежък грях от незачитането на старите — и живите, и умрелите. Защото мъртвите вече са се превърнали в духове пазители на рода, а живите ще се превърнат в такива пазители, когато им дойде времето. Малгашът никога не казва като вазахите: „старият“; малгашът казва почтително: „бащата“.
Не по своя вина наистина, но тъй стана, че Ратулу не успя да изпълни главното си синовно задължение, не пренесе останките на баща си да ги зарови в общия гроб на рода. А мъртвец, погребан в чужбина, все едно непогребан, се превръща не в дух покровител, а в лемур, в прилеп или най-често във вампир.
Как ли не се опита сиромахът Ратулу да спести малко пари и да изпълни дълга си? Ама като не върви, не върви. Чак в Антанарив, столицата, ходи. И какво от това? Всеки припечелен франк тозчас му измъкваха от ръцете търговци и гостилничари.
Родителите му го бяха кръстили Ратулудзанахари, което значи Божи дар. Ала какъв божи дар излезе той за тях, като не се отсрами нито пред единия, нито пред другия?
Поне знаеше гроба на баща си. А за гроба на майка си дори не бе и чувал. Жива ли беше още, мъртва ли беше?
Та нали заради нея баща му не се завърна в селото си, а се запиля по градовете, да се махне, да не гледа укорите в очите на сродниците. Пък и какво ли би могъл да стори? Никой не е властен да се опълчи срещу третретретре. Третретретре са горски човечета — всъщност нито човеци, нито лемури, нито духове. Приличат и на едните, и на другите, и на третите.
Хората знаят, че съществуват, тъй го уверяват всички, ала не могат да кажат как изглеждат. Защото третретретре нападат само в пълен мрак. А може и да са невидими, както твърдят някои. Непобедими. Свирепи и безпощадни. Попаднеш ли в ръцете им, няма отърване.
Говори се, че са дребни, с дълги косми, пъргави като зверчета и невероятно силни. Понякога се промъкват нощем в селата като привидения и крадат ориз.
С тях плашат и децата: „Ако не слушаш, ще те вземе третретретре!“
