Илия прегърна слабичкото телце на момченцето и двамата се търкулнаха на килима. Малката стая се огласи от радостните викове на хлапето, престореното охкане на мъжа и съскането на уплашеното коте. След няколко минути Илия лежеше на гръб и какъвто беше едър, заемаше почти целия под. Росен, с грейнали очи и зачервени бузи, се пъчеше на гърдите му. Ръчичките на детето натискаха с все сила широките рамене на мъжа, който пъшкаше под него.
— Ох, не мога повече! Надви ме това момче! То станало много силно, бе!
— От какво е събрал сила, като нищо не е ял днес! — обади се Ивана, която вадеше от фурната тавата с мусака. Котето се беше изправило в краката й, душеше нагоре и настойчиво мяукаше.
Илия подхвърли детето с две ръце, остави го на дивана и пъргаво се изправи. Отиде до Ивана, целуна я по влажната буза, хвърли поглед към тавата и преглътна:
— М-м! Как ухае само! И аз ще започна да мяукам като котето!
— И ти днес си ял, колкото и Росен! — недоволството в гласа й нарасна и се смеси с тревога.
— Сега ще си наваксаме и обяда, и следобедната закуска. Но първо — през банята!
След минута двамата мъже бяха там и веселите им подвиквания се чуваха чак в кухнята.
Ивана сложи храна за котето в малката му чинийка и погледна навън през прозореца. Улисана с детето и Илия не беше разбрала, че се е смрачило. Дядо Христо, загасил огъня, вадеше готовите буркани от казана с една голяма метална щипка. Жегата и задухата не намаляваха, а напечените стени на панелния блок щяха да греят стаите до утринните часове. „Права е Марето. Трябва да сложим климатик и в трапезарията“, мислеше си разсеяно Ивана, докато редеше сръчно масата.
Телефонът в хола иззвъня. Тя чу как босите крачета на Росен изтопуркаха до там и след това изтичаха обратно в банята. Беше занесъл услужливо слушалката на чичо си Илия, забравил напълно за нея. Ивана незлобиво се засмя. Не беше само с това хлапе така. Всички деца, които познаваха Илия, го обичаха и слушаха. А как само го уважаваха учениците му!
Погледът на Ивана се спря на една увеличена снимка, сложена в рамка и закачена на видно място в трапезарията. Илия и тя, усмихнати, сред празнично облечени техни ученици. Колко отдавна беше! Двамата млади и съвсем неопитни, току-що завършили заедно университета във Велико Търново. Бяха разпределени заедно в Долнище, малко селце на стотина километра от родната Стара Загора.
— Селото е изостанало, населението там е предимно от цигански произход. Учител рядко издържа повече от година. Търсете връзки да се отървете! — услужливо ги посъветваха техни познати от тогавашния окръжен инспекторат.
Те издържаха не една, а девет години. Хубави, весели години, помрачавани само от едно: и двамата жадуваха дете, а то все не идваше. Кирпичените къщурки край тях бяха претъпкани с вечно боричкащи се босоноги хлапета, само тяхната къщичка оставаше тиха и пуста… На третата година нейният тих и мълчалив Илия беше директор на училището, единодушно избран от началници и колеги. Всичките му мургави ученици го обичаха и слушаха така, както сега Росен. Ивана така и не разбра какво правеше той с децата, как ги омагьосваше.
И тя, и другите учители често не издържаха, подвикваха, дърпаха уши, а понякога здраво пошляпваха някой немирник по немития врат…
— Марето се обади — върна я гласът на Илия в малката трапезария. — Кача да не я чакаме за вечеря. Ще ходи на рожден ден.
Късно вечерта Таня и Георги позвъниха на входната врата.
— Видяхме, че в къщи не свети и идваме направо тук — усмихна се виновно Таня. — Знаем къде са се свили нашите животинки.
— И двете са тук — засмя се в отговор Илия, който беше станал да ги посрещне. — Ей къде са се сгушили на дивана с пълни коремчета и гледат филма по първа.
Росен скочи, целуна майка си и баща си, след това бързо седна отново на дивана и впери поглед в телевизора. Трите полицейски коли летяха една след друга по магистралата, а сирените им неистово пищяха. Трябваше най-после да хванат убиеца!
Таня и Георги се спогледаха мълчаливо.
Ивана излезе от кухненския бокс, като бършеше ръцете си с кърпа.
— Сядайте, сядайте! Само че закъсняхте! От мусаката остана едно-единствено парче, колкото за Марето!
Родителите на Росен отново се спогледаха, след това впериха невярващ поглед в детето, което гледаше втренчено екрана.
— И Росен ли яде мусака?
— Защо да не яде? Даже и второ парче му сложих, но то му дойде много и го дояде чичо му Илия.
Таня се отпусна уморено на един стол и изпъшка:
— Така е, като стои все сам… Какво ли щяхме да правим без вас? Вие сте ни тук за майка и баща, за брат и сестра!
— А ти забрави ли колко вечери сте гледали Марето с майка си? — засмя се Ивана. — Ние с Илия една вечер на учителски съвет, друга — на родителска среща, трета на събрание!
— Затова сме хора.
Георги не говореше много, но думите му винаги тежаха на място. Той бръкна в найлоновия плик, който държеше в ръце, извади една голяма диня и я подаде на Ивана. След това извади бутилка с уиски и пакетче, увито в шарена опаковка. Таня ги пое от ръцете му и се усмихна:
— Честит имен ден, Илия!
Ивана ахна и плесна с ръце.
