Телефонът звънеше. Ръцете ми бяха в пяна до лактите. Помолих Елън да вдигне, но едно от децата вече го бе направило. Доизтърках скарата и я подадох на сестра ми да я избърше.
— Джак — каза Елън, — трябва да започнеш да виждаш нещата такива, каквито са в действителност, а не каквито искаш.
— Имаш право — съгласих се. — Ще й се обадя.
В този момент в кухнята влезе Никол. Изглеждаше пребледняла.
— Татко? Търсят те от полицията. Искат да разговарят с теб.
Кабриото на Джулия бе излязло от пътя на осем километра от къщи. И беше паднало на дъното на стръмно дере, дълбоко петнайсет метра, прорязвайки пътека в храсталаците от пелин и хвойна. Сигурно се бе търкаляло, защото сега лежеше под ъгъл с колелата нагоре. Виждах само шасито. Слънцето почти беше залязло и в дерето цареше мрак. На пътя блестяха червените светлини на три линейки. Спасителните екипи вече се спускаха по въжета долу. Донесоха портативни прожектори, които окъпаха останките от колата в остра синя светлина. Навсякъде пращяха радиостанции.
Стоях на шосето до един полицай. Вече бях помолил да сляза долу и ми бяха отказали. Трябвало да остана на пътя. Когато чух радиостанциите, попитах:
— Тя ранена ли е? Жена ми ранена ли е?
— След малко ще разберем — спокойно отвърна полицаят.
— Ами мъжът?
— Един момент. — Явно имаше слушалка в каската си, защото тихо заговори. Като че ли използваше много кодове. Чух „промяна на четиристотин и две със седемстотин трийсет и девет“.
Стоях на ръба и се взирах долу. Навсякъде около беемве-то имаше хора, неколцина бяха скрити зад преобърнатото купе. Сякаш изтече цяла вечност.
— Жена ви е в безсъзнание, но е била с предпазния си колан и е останала в колата — каза полицаят накрая. — Смятат, че е добре. Няма наранявания на гръбначния стълб, но изглежда си е счупила ръката.
— Но е добре, така ли?
— Така смятат. — Той се заслуша. Чух го да казва: — Тук е съпругът, затова предлагам осемдесет и седем. — После се обърна към мен. — Да. Свестява се. В болницата ще я изследват за вътрешни кръвоизливи. И ръката й е счупена. Но казват, че била добре. Сега я качват на носилката.
— Слава Богу.
Полицаят кимна.
— Този участък от пътя е много опасен.
— Случвало ли се е преди?
Той кимна.
— През няколко месеца. Другите обикновено не са такива късметлии.
Отворих мобифона си, обадих се на Елън и й казах да обясни на децата, че няма за какво да се тревожат и че мама ще се оправи.
— Особено на Никол — подчертах аз.
— Ще се погрижа за това — обеща сестра ми.
Затворих и пак се обърнах към полицая.
— Ами мъжът?
— Жена ви е била сама в колата.
— Не — възразих аз, — с нея имаше мъж.
Той се свърза със спасителите.
— Казват, че нямало следи от друг пътник.
— Може да е изхвърчал от колата.
— В момента питат жена ви. — Той се заслуша. — Казва, че пътувала сама.
— Шегувате се — промълвих аз.
Полицаят сви рамене.
— Така казва тя. — На светлината на проблясващите червени буркани на линейките не можех да разчета изражението му. Ала гласът му ясно загатваше: поредният съпруг, който не познава собствената си жена. Извърнах се и погледнах от ръба на пътя.
Една от спасителните коли бе опънала стоманен ръкав с макара над пропастта. Спуснаха въже. Видях спасителите, които пазеха равновесие на стръмния склон, докато закачваха носилката за въжето. Не различавах ясно Джулия, която бе покрита със сребристо одеяло. Започнаха да я издигат и тя потъна в мрака извън конуса синя светлина.
— Питат за наркотици и лекарства — каза полицаят. — Жена ви взима ли наркотици или лекарства?
— Поне аз не знам.
— Ами алкохол? Пие ли?
— Пи вино на вечеря. Една-две чаши.
Полицаят се обърна и тихо съобщи отговора ми. Чух го да казва:
— Точно така.
Докато се издигаше във въздуха, носилката бавно се въртеше. Един от спасителите, който се катереше по склона, протегна ръка и я спря.
Не видях ясно Джулия, докато не стигна до равнището на пътя. Спасителите откачиха носилката от въжето. Тя бе подута — лявата й скула и челото над лявото й око бяха лилави. Дишаше накъсано. Тръгнах до носилката и Джулия ме видя.
— Джак — каза тя и се опита да се усмихне.
— Спокойно — отвърнах аз.
Джулия се прокашля.
— Джак. Беше нещастен случай.
Санитарите заобиколиха мотоциклета на полицая. Трябваше да внимавам къде ходя.
— Разбира се.
— Не е каквото си мислиш, Джак.
— А какво, Джулия? — Тя като че ли бълнуваше. Гласът й утихваше и се усилваше.
— Знам какво си мислиш. — Джулия ме хвана за ръка. — Обещай ми, че няма да се замесваш в това, Джак.
Не отговорих. Просто вървях до нея. Тя ме стисна още по-силно.
— Обещай ми, че няма да се забъркваш.
— Обещавам.
Джулия пусна ръката ми.
— Това няма нищо общо с нашето семейство. Децата ще са добре. И ти ще си добре. Само стой настрана, нали?
— Добре — казах, за да я успокоя.
— Джак?
— Да, скъпа, тук съм.
Наближавахме първата линейка. Вратите бяха отворени.
— Роднина ли сте й? — попита ме един от спасителите.
— Аз съм мъжът й.
— Искате ли да дойдете?
— Да.
— Качвайте се.
Качих се в линейката пръв, после вкараха носилката. Един от спасителите скочи след нея и затръшна вратата. Потеглихме по пътя с надута сирена.
