— Можеш да си прибереш багажа. Слушай сега. Сакът ти отива в жилищния блок, но никъде другаде. Нали така? Ако се опиташ да изнесеш метални предмети оттам, на изхода има аларма. Обаче гледай да не я задействаш. Щото като предпазна мярка изключва магнитите и ни трябват около две минути, за да ги включим. Техниците се побъркват, особено ако в момента работят. Това проваля всичките им усилия.
Отвърнах, че ще се опитам да не забравя.
— Ще прибереш останалите си вещи ей там. — Той кимна към стената зад мен. Видях десетина малки сейфа с електронно заключване. — Сам ще настроиш комбинацията и ще заключиш сейфа. — Винс се обърна настрани, за да ме остави да го направя.
— Няма ли да ми трябва часовник?
Той поклати глава.
— Ще ти дадем часовник.
— Ами колан?
— Ще ти дадем и колан.
— Ами лаптопът ми? — попитах аз.
— В сейфа — отвърна Винс. — Освен ако не искаш да изтъркаш харддиска си с магнитното поле.
Прибрах лаптопа при останалия си багаж и заключих вратата. Почувствах се странно гол, като човек, който влиза в затвора.
— Не искаш ли да ми вземеш и връзките на обувките? — пошегувах се аз.
— Не. Задръж си ги. За да можеш да се обесиш, ако се наложи.
— Защо?
— Нямам представа. — Той сви рамене. — Обаче тия, дето работят тук, до един са шантави, мама му стара. Произвеждат мънички нещица, дето не мож ги видя, и бърникат молекули и други гадости. И тая напрегната работа ги побърква. До един. Пълни откачалки. Насам.
Минахме през поредната стъклена врата. Този път обаче нямаше струи.
Влязохме в електростанцията. Под сините халогенни лампи видях грамадни метални тръби, високи три метра, и керамични изолатори с диаметър колкото мъжки крак. Всичко жужеше. Усетих слабо вибриране под краката си. Навсякъде имаше знаци с червена мълния и надпис „Внимание: високо напрежение“.
— Тук използвате много електричество — отбелязах аз.
— Колкото малък град — отвърна Винс и посочи един от знаците. — Гледай сериозно на тия неща. Преди време често избухваха пожари.
— Защо?
— В сградата имаше плъхове. Гадинките постоянно се пържеха. Буквално. Не понасям вонята на горяща козина на плъх, а ти?
— Не знам как вони горящ плъх.
— Вони както можеш да си представиш.
— Аха. И как са проникнали вътре плъхове?
— През отходните тръби. — Сигурно съм изглеждал изненадан, защото Винс прибави: — о, не знаеш ли? Плъховете постоянно го правят — малко плуване и са вътре. Естествено, ако се случи да седиш на тоалетната чиния, няма да ти е много приятно. — Той отсечено се засмя. — Проблемът е, че строителите не са изкопали септичната яма достатъчно дълбоко. Та както и да е, плъховете са проникнали вътре и откакто съм тук, имахме няколко такива инцидента.
— Какви инциденти?
Винс сви рамене.
— Опитали са се да направят сградите идеални — отвърна той. — Защото работят с ония миниатюрни нещица. Обаче светът не е идеален, Джак. Никога не е бил. И няма да бъде.
— Какви инциденти? — повторих аз.
Бяхме стигнали до отсрещната врата и Винс бързо набра комбинацията на електронната ключалка. Вратата се отвори.
— Всички врати се отключват с една комбинация. Нула шест, нула четири, нула две.
Той широко отвори вратата. Влязохме в покрита галерия, свързваща електростанцията с другите сгради. Тук бе невероятно задушно, въпреки рева на климатика.
— Строителите не са балансирали климатичната инсталация — поясни Винс. — Пет пъти ги карахме да я поправят, обаче в тоя коридор винаги е горещо.
В дъното на коридора имаше друга врата и той ме накара сам да набера шифъра. Вратата се отвори.
Озовахме се пред друга херметична камера: кабинка с дебели стъклени стени. Оттатък видях Рики Морз по дънки и тениска. Той ми се усмихваше и бодро ми махаше с ръка.
— Аз ще го поема оттук, Винс — каза Рики по интеркома.
Униформеният махна с ръка.
— Няма проблем.
— Поправи ли херметичната система?
— Преди час. Защо?
— Май пак имат проблеми с нея в главната лаборатория.
— Пак ще я проверя — обеща Винс. — Може да пропуска отдругаде. — Той ме потупа по гърба и посочи с палец към вътрешността на сградата. — Желая ти късмет вътре. — После се обърна и се отдалечи.
— Радвам се да те видя — каза Рики. — Знаеш ли шифъра?
Отговорих утвърдително. Той посочи клавиатурата. Набрах цифрите. Стъклената стена се плъзна настрани. Влязох в тясната кабинка, широка около метър и двайсет, с метални решетки от четирите страни. Вратата зад мен се затвори.
От пода бликна мощна въздушна струя и развя дрехите ми. Почти незабавно я последваха струи от двете страни и тавана. Накрая се разнесе съскане на вакуум. Стъклото пред мен се плъзна настрани. Пригладих косата си и влязох вътре.
— Прощавай за всичко това. — Рики енергично разтърси ръката ми. — Но поне вече не се налага да носим скафандри. — Забелязах, че изглежда здрав и як. Мускулите му изпъкваха.
— Добре изглеждаш, Рики — казах. — Упражняваш ли се?
— Е, не много.
— В страхотна форма си. — Ударих го по рамото. Той се ухили.
— Това е от напрежението в работата. Винс уплаши ли те?
— Не точно.
