— Тогава няма да ми свърши никаква работа, нали? — Транслируемият не може да се чете. — Искам да видя тоя проклет модул, Рики. Какъв е проблемът?
— Няма проблем. Просто трябва да го потърся.
— Добре.
— Ще го потърся, когато се върнеш.
Хвърлих поглед към Мей.
— Преглеждала ли си кода?
Тя поклати глава. Изражението й като че ли показваше, че това никога няма да стане, че Рики ще си измисля нови оправдания. Не разбирах защо. В края на краищата нали бях дошъл да ги съветвам за кода. Това беше специалността ми.
В съседното помещение Роузи и Дейвид ровеха по лавиците — търсеха радиорелета. Безуспешно. В отсрещния край на стаята Чарли Дейвънпорт шумно се изпърдя и извика:
— Готово!
— Господи, Чарли! — изпъшка Роузи.
— Човек не бива да задържа нищо в себе си — отвърна той. — Защото се разболява.
— Само че аз ще се разболея от теб — заяви Роузи.
— Извинявай. — Чарли протегна ръка и й показа лъскаво метално устройство. — В такъв случай предполагам, че не искаш този дистанционно управляем клапан.
— Какво? — рязко се обърна тя.
— Майтапиш ли се? — рече Дейвид и се приближи да погледне. — Това ще ни свърши идеална работа.
— Ако не го прецакаш.
Отидоха с клапана при мивката. Мей все още наливаше жълтата течност.
— Оставете ме да свърша — каза тя.
— Ще светя ли на тъмно? — ухили й се Чарли.
— Само пръдните ти — подметна Роузи.
— Ей, те и без това си светят. Особено когато ги подпалиш.
— Господи, Чарли!
— Пръдните са метан, нали знаеш. Горят с яркосин пламък. — И се засмя.
— Радвам се, че харесваш чувството си за хумор — рече Роузи. — Защото си единственият.
— Леле-леле — притисна ръце към гърдите си Чарли. — Умирам, направо умирам.
— Не събуждай у нас напразни надежди.
Радиостанцията изпращя.
— Ей! — Пак беше Боби Лембек. — Вятърът току-що отслабна на единайсет километра в час.
— Добре. — Обърнах се към другите. — Да приключваме.
— Чакаме Мей — отвърна Дейвид. — После ще монтирам този клапан.
— По-добре да го монтираме в лабораторията.
— Просто исках да съм сигурен…
— В лабораторията — отсякох аз. — Събирайте си багажа.
Отидох до прозореца и погледнах навън. Вятърът все още огъваше клоните на хвоща, но над земята вече не се вдигаше пясък.
— Вдигайте си чукалата, Джак — разнесе се гласът на Рики.
— Вече го правим.
— Няма смисъл да тръгваме, докато не намерим клапан, който да става на тази пръскачка… — сериозно започна Дейвид Брукс.
— Според мен по-добре да побързаме — прекъсна го Мей. — Независимо дали сме готови.
— Каква полза? — не отстъпваше Дейвид.
— Тръгваме — наредих аз. — Млъквайте и да тръгваме.
— Седем километра и продължава да спада — съобщи по радиостанцията Боби.
— Да вървим — казах аз и започнах да ги избутвам към вратата.
— Не! — обади се Рики.
— Какво?
— Вече не можете да излезете.
— Защо?
— Защото е късно. Те дойдоха.
Всички се струпахме край прозореца и сблъскахме главите си, докато гледахме във всички посоки. Хоризонтът беше чист. Не забелязах абсолютно нищо.
— Къде са? — попитах.
— Приближават от юг. Следим ги на мониторите.
— Колко са? — попита Чарли.
— Четири.
— Четири!
— Да, четири.
Главната сграда се намираше на юг от нас. На южната стена на склада нямаше прозорци.
— Не виждаме нищо — каза Дейвид. — С каква скорост се приближават?
— Бързо.
— Имаме ли време да стигнем до сградата?
— Мисля, че няма да успеете.
Дейвид свъси вежди.
— Той мислел, че няма да успеем. Господи!
И преди да успея да кажа нещо, Дейвид се хвърли към вратата, отвори я и излезе. През правоъгълника на касата видях, че поглежда на юг и засланя очите си с длан. Всички едновременно извикахме:
— Дейвид!
— Дейвид, какво правиш, по дяволите?
— Дейвид, задник такъв!…
— Опитвам се да ги видя.
— Веднага влизай!
— Тъпо копеле!
Но Брукс остана на мястото си.
— Още не виждам нищо. И не чувам нищо. Вижте, мисля, че ще успеем да изтичаме… хм, не, няма. — Той припряно се метна в склада, спъна се на прага, падна, скочи и затръшна вратата.
— Къде са?
— Идват — отвърна Дейвид. — Идват. — Гласът му трепереше от напрежение. — О, Господи, идват! — Задърпа бравата с две ръце, като използваше цялата си тежест и не преставаше да повтаря: „идват“.
— Уф, страхотно — рече Чарли. — Тоя скапаняк откачи.
Отидох при Дейвид и поставих ръка на рамото му. Той дърпаше бравата и дишаше тежко.
— Дейвид — казах тихо. — Поеми дъх. Успокой се.
— Просто… трябва да ги спра… трябва да ги спра… — Той се потеше, всичките му мускули бяха напрегнати, рамото му трепереше под дланта ми. Беше изпаднал в паника.
— Дишай дълбоко, Дейвид.
— Трябва да… трябва да… трябва… трябва… трябва…
— Дишай дълбоко, Дейвид. — Показах му как да го направи. — Добре. Точно така. Хайде пак. Дълбоко…
Дейвид кимаше и се опитваше да ме чуе. Пое си дъх, после пак се задъха.
— Браво, Дейвид. Хайде сега пак.
Той се подчини. Дишането му се поуспокои и той спря да трепери.
— Добре, Дейвид, много добре.
— Винаги съм знаел, че тоя тип е смахнат — каза зад гърба ми Чарли. — Само го вижте как му приказва като на бебе, мама му стара.
Стрелнах Чарли с поглед. Той само сви рамене.
— Ами прав съм, мама му стара.
— Така не помагаш, Чарли — рече Мей.
— Майната й на помощта.
