Жертвата полностью

— А — рече тя. — А, да. Имахме. Мина добре, когато най-после успяхме да започнем. Немските инвеститори не останаха до края заради разликата във времето, обаче… искаш ли да ти я пусна?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам запис. Искаш ли да го видиш?

Изненадах се. Свих рамене.

— Добре.

— Наистина ме интересува какво мислиш, Джак. — Долових покровителствен тон. Жена ми ме включваше в работата си. Караше ме да се чувствам част от живота й. Наблюдавах я, докато отваряше куфарчето си и вадеше диска. Тя го пъхна в плейъра и седна до мен на леглото.

— Какво демонстрирахте? — попитах аз.

— Новата медицинска видеотехнология — отвърна Джулия. — Адски е готина, ако не звучи самохвално от моите уста. — Тя се сгуши до мен. Точно като едно време. Прегърнах я, въпреки че още се чувствах напрегнат.

— Между другото, защо вече взимаш душ вечер, а не сутрин?

— Не знам. Наистина ли правя така? Сигурно. Просто ми се струва по-лесно, скъпи. Сутрин бързам и нали участвам в тия телесъвещания с Европа, те отнемат страшно много време… а, ето, започва… — Джулия посочи екрана. Изредиха се черно-бели кадри, после се появи картина.

Записът показваше Джулия в просторна лаборатория, оборудвана като операционна. На операционната маса лежеше по гръб мъж с интравенозна система в ръката. До него стоеше анестезиолог. Над масата имаше плосък метален диск с диаметър около метър и осемдесет, който можеше да се вдига и спуска, но в момента беше вдигнат. Навсякъде имаше видеомонитори. И на преден план се виждаше Джулия, вперила поглед в един от мониторите. До нея стоеше видеооператор.

— Ужасно е — сочеше към екрана тя. — Какви са всички тия смущения?

— Според нас причината е във въздухопречистващата система.

— Така няма да се получи.

— Нима?

— Да.

— И какво да направим?

— Решете проблема — нареди Джулия.

— В такъв случай ще ни трябва още енергия, а ти…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — Не мога да покажа на инвеститорите образ с такова качество. Виждали са по-добра картина и от Марс.

На леглото до мен Джулия каза:

— Не знаех, че са записали всичко. Това е преди демонстрацията. Можеш да го превъртиш напред.

Натиснах бутона на дистанционното управление. Изчаках няколко секунди и го отпуснах.

Същата сцена. Джулия на преден план. Секретарката й Керъл й шепнеше на ухото.

— Добре, но какво да му кажа после?

— Кажи му „не“.

— Той обаче иска да започнем.

— Разбирам. Само че предаването не е за час. Кажи му „не“.

На леглото до мен Джулия поясни:

— Лудото куче е нашият експериментален пациент. Беше много неспокоен и нямаше търпение да започнем.

Секретарката на екрана сниши глас.

— Струва ми се, че е нервен, Джулия. На негово място и аз щях да съм нервна, ако в тялото ми пъплеха два милиона такива неща…

— Не са два милиона и не пъплят — сряза я жена ми. — Пък и те са си негово изобретение.

— И все пак…

— Оня там не е ли анестезиолог?

— Не, кардиолог е.

— И кардиолог може да му даде някакво успокоително.

— Вече му дадоха. Направиха му инжекция. На леглото до мен Джулия каза:

— Превърти, Джак. — Подчиних се. Картината прескочи напред. — Ето тук.

Отново видях Джулия изправена пред монитора със същия видеооператор.

— Така се ядва — посочи тя към образа. — Не е върхът, но се ядва. Сега ми покажи сканиращия микроскоп.

— Кое?

— Електронния микроскоп. Покажи ми образа от него.

На лицето на оператора се изписа смутено изражение.

— Хм… Никой не ни е казвал за никакъв електронен микроскоп.

— Прочети проклетата програма, за Бога!

Операторът запримигва.

— Има ли го в програмата?

— Ти изобщо чел ли си я?

— Извинявай, сигурно съм го пропуснал.

— Няма време за извинения. Отстрани проблема!

— Не е нужно да ми крещиш.

— Нужно е! Нужно е да крещя, защото съм заобиколена от идиоти! — Тя размаха ръце. — Предстои ми да изляза в ефир, да говоря пред инвеститори на единайсет милиарда долара от пет страни и да им покажа субмикроскопска технология, само дето нямам микроскопски образ, за да видят технологията!

На леглото до мен Джулия рече:

— Поизпуснах си нервите с тоя тип. Беше адски досадно. Часовникът отброяваше сателитното ни време и не можехме да го променим. Трябваше да сме точни, а оня беше пълен кретен. Обаче накрая системата проработи. Превърти.

На екрана се появи статичен надпис, който гласеше:

После видях Джулия, застанала пред операционната маса и медицинската апаратура. Тя отметна косата си назад и приглади блузата си.

— Привет на всички — усмихна се към камерата жена ми. — Аз съм Джулия Форман от „Займос Текнолоджи“ и сега ще ви демонстрираме революционната медицинска видеосистема, която създадохме. Нашият пациент Питър Морис лежи на масата пред мен. След няколко минути ще виждаме в сърцето и кръвоносните му съдове с лекота и точност, каквито до този момент не бяха възможни.

Тя заобиколи операционната маса, като продължаваше да говори.