Рики стоеше наблизо и кимаше. Приличаше на ония механични птици, дето пият от чаша вода. Чувствах се някак нереално, като на театър.
— Мисля, че трябва да пийнем по нещо, за да го отпразнуваме — каза Джулия. — Някъде имаше шампанско. Рики? Има ли? Да? Искам да отпразнуваме това, което направихте.
— Страшно ми се спи — казах аз.
— О, я стига, само една чаша.
Това бе типично за Джулия. Потънала в собствения си свят, тя не забелязваше как се чувстват хората около нея. В момента най-малко ни се пиеше шампанско.
— Не, благодаря — каза Мей и поклати глава.
— Сигурни ли сте? Наистина ли? Ще е забавно. Ами ти, Боби?
— Може би утре — отвърна той.
— Уф, добре! В края на краищата вие сте героите! Значи ще го отпразнуваме утре.
Забелязах, че говори много бързо и че движенията й са отсечени. Спомних си предположението на Елън, че жена ми взима наркотици. Определено изглеждаше, че се друса. Но бях толкова уморен, че просто не ми пукаше.
— Обадих се на Лари Хендлър, шефа на компанията. Много е благодарен на всички ви — каза Джулия.
— Много мило — отвърнах аз. — Той ще осведоми ли военните?
— Да осведоми военните ли? За какво?
— За избягалия експеримент.
— Джак, този проблем е решен. Ти се погрижи за това.
— Не съм сигурен. Някои рояци може да са избягали. Или да имат друго гнездо. Мисля, че за всеки случай трябва да повикаме военните. — Всъщност се съмнявах, че сме пропуснали нещо, ала исках да докарам външни хора. Бях уморен. Исках някой друг да поеме щафетата.
— Военните ли? — Джулия погледна Рики, после пак мен. — Абсолютно прав си, Джак — твърдо заяви тя. — Положението е изключително сериозно. Ако има и най-малка вероятност да е пропуснато нещо, трябва да ги осведомим веднага.
— Имам предвид тази нощ.
— Да, съгласна съм, Джак. Тази нощ. Всъщност ще го направя веднага.
Погледнах назад към Рики. Той ни следваше и продължаваше механично да кима. Не разбирах. Ами предишната му паника? Ами опасенията му, че експериментът ще бъде разкрит? Сега изглеждаше, че това не го интересува.
— Вие тримата идете да поспите, а аз ще се обадя в Пентагона — каза Джулия.
— Ще дойда с теб — казах аз.
— Няма нужда.
— Искам да дойда.
Тя ме погледна и се усмихна.
— Не ми ли вярваш?
— Може да имат въпроси, на които да им отговоря.
— Добре, чудесна идея. Отлична идея.
Бях сигурен, че нещо не е наред. Чувствах се като в театър — всички играеха някаква роля. Обърнах се към Мей. Веждите й бяха леко свъсени. Сигурно и тя го усещаше.
Минахме през херметичните камери и влязохме в жилищния отсек. Стори ми се неприятно студено и потреперих. Отидохме в кухнята и Джулия вдигна телефона.
— Сега ще се обадя, Джак.
Взех си лимонада от хладилника. Мей направи леден чай. Боби си отвори бира. Всички бяхме жадни. Забелязах в хладилника бутилка шампанско. Докоснах я. Беше студена. Вътре се охлаждаха и шест чаши. Тя вече бе подготвила празненството.
Джулия натисна бутона на високоговорителя. Разнесе се свободен сигнал. Тя набра някакъв номер. Но линията просто прекъсна.
— Да опитаме пак.
Жена ми пак набра номера. Същият резултат.
— Странно. Рики, нямам външна линия.
— Опитай още веднъж — предложи той.
Пиех лимонадата си и ги наблюдавах. Нямаше съмнение, че всичко това е театър, изпълнение за пред нас. Джулия надлежно набра номера трети път. Зачудих се какви цифри натиска. Или знаеше номера на Пентагона наизуст?
— Уф, нищо — каза тя.
Рики вдигна телефона, погледна отдолу и пак го остави.
— Би трябвало да работи — престори се на озадачен той.
— О, стига вече — обадих се. — Сигурно нямаме външна линия.
— Имаме — възрази Рики.
— Само преди няколко минути се обаждах — рече Джулия. — Точно преди да се върнете.
Рики се изправи.
— Ще проверя линиите.
— Да бе — озъбих се аз.
Джулия ме гледаше втренчено.
— Какво ти става, Джак?
— Какво да ми става?
— Ядосан си.
— Ебават се с мен.
— Няма такова нещо — тихо отвърна тя и ме погледна в очите.
Мей стана от масата и каза, че отивала да вземе душ. Боби отиде да играе на видеоигри — обичайното му средство за отдих. Скоро чух тракане на картечница и викове на умиращи. С Джулия останахме сами в кухнята.
Тя се наведе към мен и заговори с тих, сериозен глас.
— Мисля, че ти дължа обяснение, Джак.
— Не ми дължиш нищо.
— Искам да кажа, за поведението си. За решенията ми през последните дни.
— Няма значение.
— За мен има.
— Може би по-късно, Джулия.
— Трябва да ти обясня сега. Виждаш ли, въпросът е, че просто исках да спася компанията, Джак. Това е. Камерата се провали и не успяхме да я поправим, изгубихме договора си и компанията затъваше. Не исках „Займос“ да фалира. Бях вложила пари, имах какво да губя, а и предполагам, че съм искала да защитя репутацията си. Исках да спася компанията. Знам, че не прецених нещата. Бях отчаяна. Никой друг не е виновен. Всички искаха да спрем. Аз ги накарах да продължат. Това беше моят кръстоносен поход. — Тя сви рамене. — И всичко беше напразно. Компанията ще фалира след няколко дни. Провалих се. — Джулия се наведе още по-близо. — Но не искам да изгубя и теб. Не искам да изгубя семейството си. Не искам да изгубя нас.
