Седемгодишният Виторио Иноченте живее в затънтен край на Италия, където нравите са примитивни и еснафски — хората не прощават на тези, които са различни от тях и не се съобразяват с неписаните правила на живота тук. Катерина, майката на Виторио, има нещастието да бъде различна. Тя е интелигентна, с вкус, изключително горда и пряма, непризнаваща религиозното лицемерие. Мъжът й е отишъл на работа в Америка и от години не се е връщал. Когато Катерина е ухапана от змия, това заплита мрежа от клюки и суеверия, в която се оказва омотан и Виторио. Налага му се с юмруци да отговаря на нападките и обидите на връстниците си, да оцелява в един враждебен на семейството му свят. Момчето се опитва да проумее случващото се, търсейки опора в една книга, дадена от учителката му — "Житията на светците". Майка му е бременна и когато това започва да личи, тя гордо носи срама си по улиците и в църквата. Но по-тежко й е вкъщи, защото баща й, бивш кмет на селището, трудно преживява този срам. В напреднала бременност, горда и вярваща, че е свободна и че има избор, Катерина решава да заминат с Виторио за Америка… Прекрасен роман, написан от великолепен разказвач. "Ню Йорк Таймс" Без една фалшива нотка. "Обзървър" Добре заплетена интрига и богатство на емоциите. "Ю Ес Ей Тудей" Книга, достойна само за похвала. Мъдър и трогателен роман. "Уолстрийт Джърнъл" Изящно произведение на изкуството… Разтърсваща история. "Уошингтън Поуст" Романът е екранизиран от продуцентите на "Имало едно време в Америка". Главните роли изпълняват София Лорен, Крис Кристофърсън, Сабрина Ферили, Фабрицио Филипо и Джесика Паре. Нино Ричи е роден през 1959 г. в Лидингтън, Онтарио, но корените му са от италианската провинция Молизе (между Неапол и Адриатическо море). "Житията на светците" е дебютният му роман. Той достига до №1 в класациите и престоява там в продължение на 75 седмици! Получава високи оценки едновременно от читателите и от критиците; отличен е с много литературни награди и е издаден в 26 страни. Окуражен от успеха, Нино Ричи написва още два романа, в които продължава разказа си за живота на порасналия Виторио Иноченте — "В стъклена къща" и "Къде отиде тя". Нино Ричи е автор на още две книги: "Заветът" (исторически роман за библейските времена) и "Корени и граници".
На моите родители.
Местата, които сме познавали, сега принадлежат само на един малък свят, в който ги отбелязваме за наше удобство. Нито едно от тях вече не е нещо повече от малък къс, притиснат сред редуващите се впечатления, които са запълвали тогава нашия живот; паметта за конкретен образ не е нищо, освен съжаление за конкретен миг; къщите, пътищата, булевардите ни се изплъзват, уви, както и годините.
Ако тази история трябва да има начало, то трябва да е онзи миг, в който един-единствен жест разкъсва повърхността на събитията както камък, запратен в морето, поражда безкрайно много вълни. Нещо подобно се случи през един горещ юлски ден от 1960 г. в селото Вал дел Соле, когато една змия ухапа майка ми.
Вал дел Соле — което въобще не е долина, а по-скоро е кацнало селце връз западния склон на Коле ди Папа на височина около деветстотин метра над входа на долината — не се отличава нито с кулинарни специалитети, нито с древни руини; забравено и от никого невъзпято, просто едно от стотиците селца, запокитен сред италианските Апенини като камъни, изтъркаляли се надолу по урвите. Главната му улица Сан Джузепе се виеше на около километър и половина, започвайки от отклонението от шосето, после следваше острият S-образен завой през центъра на селото и накрая свършваше край дола, намиращ се на шестдесетина метра извън селото. В този юлски следобед всички улички пустееха, защото жените и дечурлигата се бяха изпокрили на хлад зад стените на къщите с плътно спуснати дървени капаци, за да не проникват вътре нито мухите, нито жегата. Мъжете още се потяха по полето, закъдето се бяха отправили преди зазоряване и откъдето щяха да се върнат чак след като падне вечерният мрак.
Но в нашата къща нямаше мъже, които да могат да излязат навън, за да поемат кърската работа. Баща ми — кореняк, само че не от Вал дел Соле, а от вечния му съперник, близкото селце Кастилучи — бе емигрирал в Америка от близо четири години, когато аз съм бил едва тригодишен. А пък дядо, бащата на майка ми, в чиято къща живеехме всички ние, куцаше с единия си крак, защото през Първата световна война един кон толкова се подплашил от избухналата наблизо граната, че строшил дядовото ходило с копитото си и оттогава единият крак на дядо останал по-къс от другия. Сега той преживяваше благодарение на инвалидната пенсия, отпусната му от правителството, ама си помагаше и с рентата, дето я събираше за неговите няколко хектара с лози и маслинени дръвчета. В селото го знаеха просто като кмета, защото той бе успял да се задържи на този пост още от времето, когато властта принадлежеше на фашистите.
Сутринта пощальонът донесе едно писмо на мама. Всеки месец тя получаваше по едно писмо от баща ми, но този път стегнатият надпис със синьо мастило, който успях за миг да зърна върху плика — преди тя да го отнесе в спалнята си, — беше изписан с четлив и прилежен почерк. Хич не приличаше на нещо писано от татко, който имаше навика да драска все тъй буйно и небрежно по листата. Ама не напомняше и на изписването на буквите, както ни учеше учителката в училището. Всичките нейни букви бяха старателно подравнени като редици от ченгели, завъртени все с еднакви големини. Следобед дядо ми, както обикновено, излезе, за да се отбие в кръчмата на Ди Лучи за по една чаша червено вино, разредено с малко вода, а също и за една игра на скопа1. Всички знаеха, че Ди Лучи, който винаги се бе отличавал с предприемачески дух, никога не затваряше за следобедната сиеста2. Мама също се измъкна от къщата малко след него, като преди това ме накара да й обещая, че ще си седя мирно в кухнята и ще си уча уроците.
— Къде отиваш? — попитах я.
— Имам да свърша една работа.
— С кого?
— С мъжа, който реже пишките на онези момченца, които задават прекалено много въпроси.
Оставиха ме с купчината учебници, защото през първата си година в училището не се бях представил много добре. Учителката, една едра и кокалеста жена от Рока Сека, чиито гърди стърчаха напред като планински върхове, а от снагата й се разнасяше силна миризма на чесън и парфюмиран сапун, ме бе върнала вкъщи със следната бележка:
„Виторио Иноченте е умен, но мързелив. Ако госпожата не прояви интерес към неговото образование, нищо повече не може да се направи.“
