Моторът изръмжа, задави се в някаква металическа кашлица и спря. Тишината сякаш удари с камшик в ушите. Целият свят онемя.
Пилотът се обърна. Чертите на лицето му се бяха изопнали до неузнаваемост.
— Опитвам да намаля удара — процеди той през зъби. — Вържете се!
Боян Симов преметна раменните каиши, затегна токите, после погледна през десния прозорец на лекия двуместен самолет.
Долу, ширнала се до хоризонта, тъмнееше безкрайната джунгла като океан от къдрава зеленина. А през нея, разсякла и уплела плътната й снага в брилянтната мрежа на безбройните си притоци, се виеше в царствена леност Амазонка.
Амазонка, Парана Тинга на индианците — Царската вода!
Кръгозорът се губеше в теменужената омара на влажните изпарения, над които се стелеха розовите силуети на облаците.
Океанът на джунглата се надигаше, набъбваше. Кадифената му повърхност загрубя, накъдри се в неравни листнати хълмове. Откроиха се отделни дървета-гиганти, успели да извисят снаги над по-слабите си съседи. Изправиха се, настръхнаха грозно и предизвикателно.
Самолетът профуча в бръснещ полет. Горските върхари зашибаха яростно металния му корпус и се разхвърчаха настрана, като че ли повалени от гигантска коса. Крилата се надиплиха, смачкаха се, обезобразиха се. Отхвърча нанякъде хоризонталният стабилизатор. Преди да е достигнал земята, самолетът се разрушаваше. Но скоростта видимо намаля.
Наистина, щяха ли да се спасят? Имаше ли надежда?
Боян Симов избърса с длан кръвта от лицето си. Късче от счупения прозорец го бе порязало, без да усети. Но това сега нямаше значение. Стиснал конвулсивно облегалката на пилота, той очакваше, напрегнал всеки мускул на тялото си, страшното сгромолясване.
И в тоя миг видя през пролуките между извисените корони на палмите някакви каменни строежи — стъпаловидни пирамиди, кули, обширни тераси, дълги колонади. Мярна му се уродлива статуя с огромна глава, после зелената вълна на джунглата налетя и заля всичко.
Град в джунглата! Мъртъв град!
Самолетът продължи да се хлъзга по върховете на дърветата, докато внезапно един горски исполин се изпречи насреща му. Спъната в устрема си, машината се преметна с оглушителен трясък, като ломеше клоните и раздираше — гигантската паяжина на лианите, подобно на фантастична метална муха.
Бензиновите резервоари избухнаха. Пилотът клюмна.
В този миг отдолу сякаш се подхвърли някаква неширока река. Пламналият самолет се вряза с плисък в нея и потъна…
Замаян от удара, оглушал, ослепял, Симов успя да се примъкне до пилота. Пое го, извлече го с мъка през счупения прозорец, от който нахлуваше водата, и изскочи на повърхността. Озърна се тревожно. И двата бряга бяха далеч. Дали би могъл да ги достигне така — ранен, с изтичаща кръв, с тоя безжизнен товар в ръцете? Безспорно пилотът беше мъртъв. Кървава рана на челото му показваше къде е смазан черепът му.
Боян загреба с последни сили, насочи се по течението към вдадения в реката тинест нанос, който му се стори най-достъпен. Дънерите, изтегнати неподвижно върху тинята, неочаквано оживяха, провлякоха се до водата и се гмурнаха. Няколко чифта грозни пъпки запориха лъсналата като разтопен кехлибар водна повърхност. От време на време назъбена като трион опашка изпляскваше нетърпеливо.
Боян усети, че дъхът му спира — каймани! Той обърна назад. Заплува, обезумял от ужас, забравил раните и умората.
И от насрещния бряг наскачаха няколко рогови чудовища. Наближиха. Подадените над водата очи бляскаха алчно. Грозните плочести тела бяха скрити под водата, не се виждаха и страхотните зъбати челюсти. Но Боян знаеше с каква жестока стръв те се разтваряха някъде под него, готови да го разкъсат.
— Помощ! — изкрещя той.
И млъкна. Каква помощ? От кого? В тоя пущинак?
Ако имаше поне нож…
Нож! Какво можеше да стори на тая отвратителна глутница? И все пак — другояче се умира в борба.
Внезапно той съгледа двадесетина метра напред едно изкоренено дърво, понесено от течението, уплетено с треви и лиани, с лишеи и клюмнали орхидеи.
Боян Симов напрегна всичките си сили и достигна спасителния плаващ остров. Когато се преметна върху отрупания с мъхове дънер, на педя от крака му изщракаха крокодилски зъби. Той опита да издърпа при себе си и трупа на пилота, но крокодилите му го изтръгнаха от ръцете и го завлякоха към дъното.
Боян задиша учестено. Спасен — но с цената на какво?
Всъщност дали беше спасен?
Кайманите се боричкаха край него, ръмжаха — грозни, озъбени — и с тъпа, непреодолима настървеност опитваха да се покатерят върху дървото.
Ограден от десетина щракащи зъбати уста, Боян обезумя от страх. Отчесна един клон от плуващия дънер и почна да удря, да мушка всяка по-нахална морда, която се надигнеше към него.
Но борбата не беше по силите на един ранен, отпаднал човек. Предрешена борба. Замаяни от мириса на кръвта, чудовищата не се отчайваха, не отстъпваха, налитаха упорито, сигурни, че плячката няма да им се изплъзне.
