Зной в полунощ полностью

Отстрани на масата имаше обществен комуникатор. Фаркас го взе в свободната си лява ръка, без да отделя вниманието си от Ву и Хуанито, и набра номера на полковник Емилио Олмо от гражданската полиция. Мина известно време, докато централният компютър се опитваше да го открие; андроиден глас запита Фаркас за идентификационния му код. Фаркас го съобщи и добави:

— Повикване на седемнайсети канал.

Това означаваше искане на специална линия. В последвалата още няколко мига тишина се чуваха само отделни електронни шумове.

И накрая:

— Виктор?

— Емилио, искам само да ти кажа, че стоката е в ръцете ми.

— Откъде се обаждаш? — попита Олмо.

— От площада в Ел Мирадор.

— Стой там. Идвам веднага. Трябва да говоря с теб, Виктор.

— В момента разговаряш — отвърна Фаркас. — Нуждая се незабавно от двама полицаи, които да поемат стоката. Намирам се с нея на самия площад и нямам намерение да продължавам да бъда надзирател на публично място.

— Къде точно си? Опиши ми местоположението си.

— Как се казва това кафене? — обърна се Фаркас към Хуанито.

Четенето често му създаваше проблеми: сляпото зрение не осигуряваше равни възможности с нормалното зрение, факт, който го вбесяваше хиляди пъти на ден.

— Кафене „Ла Палома“ — отговори Хуанито.

— „Ла Палома“ — предаде Фаркас на Олмо.

— Bueno. Патрулът ще мине до две минути. Ще вземем пратката и ще я прехвърлим на склад, както сме се разбрали.

— Трябва да ти кажа още нещо. Има допълнение към първоначалния товар.

— Нима?

— Изпращам на склад и агента. Не се притеснявай. Всичко ще бъде уредено според уговорката.

— Всичко, каквото пожелаеш, приятелю — прозвуча в отговор леко озадаченият глас на Олмо. — Твой си е и можеш да правиш с него, каквото си искаш — прав му път. Давам ти го от все сърце. Но не ти го подарявам, нали разбираш? Ясно ти е, че може да се наложат допълнителни такси, нали?

— Това не ме тревожи.

— Bueno. Стоката ще бъде прибрана веднага. Остани на мястото си. Ще дойда лично малко по-късно, за да поговорим. Възникна сериозен проблем, който трябва да обсъдим.

— Секретната линия не е ли достатъчна гаранция? — попита Фаркас, учуден и дори леко разтревожен.

— Съвсем не, Виктор. Трябва да се срещнем лично. Прекалено деликатно е. Чакаш там, нали? В кафене „Ла Палома“?

— Разбира се — отвърна Фаркас. — Ще ме разпознаеш по червения карамфил на ревера ми.

— Какво?

— Шегичка. Нали няма да забравиш да наредиш да приберат стоката, Емилио?

— На секундата.

— Bueno — каза Фаркас.

Олмо прекъсна разговора и той остави вилката обратно на мястото й.

— С полковник Олмо ли разговаряхте? — запита със страхопочитание Хуанито.

— Защо мислиш така?

— Нарекохте го „Емилио“. И поискахте да ви изпрати полицаи. Кой друг би могъл да бъде?

— Да, полковник Олмо — повдигна рамене Фаркас. — От време на време работим заедно. Приятели сме, в известен смисъл.

— Света Дево Мария — промълви с пресъхнало гърло Хуанито и направи жест, който Фаркас разпозна като кръстене по потреперването на средните две сини сфери, които образуваха част от тялото му. — Ти и Олмо сте приятели! И си говорите на „ти“. Значи наистина съм я загазил.

— Да. Наистина — потвърди Фаркас. — Todo jodido, така ли се казваше?

— Si — отвърна мрачно Хуанито. — Estoy jodido, напълно. Напълно.

След това извърна глава и се загледа в далечината. Ву тихичко се изсмя. „Браво на него“, помисли си Фаркас. Нещастието на Хуанито е в състояние да го развесели. Това означаваше, че собствените му затруднения не го тревожеха. На Фаркас му допадна обстоятелството, че човекът, който бе променил безвъзвратно неговия живот най-безотговорно и безпричинно, бе само един безчувствен изпълнител.

Малко след това Фаркас видя две фигури да се движат право към него от посоката, в която се бе загледал Хуанито: един червен тетраедър върху покрити с бодли крачета и чифт смарагдови колони, свързани с три успоредни напречни златни пръта. „Сигурно това е полицейският патрул“, помисли си Фаркас. Олмо действаше експедитивно. Естествено, „К-М“ му плащаха твърде добре за сътрудничеството. Пък и Валпарайсо Нуево бе добре смазана полицейска държава и полицията по всяка вероятност разполагаше с отлични комуникации.

— Господин… Фаркас? — каза тетраедърът.

Обичайното заекване при гледката на безокото, пусто чело. Случваше се често.

— Изпраща ни полковник Олмо. Трябва да приберем двама мъже.

Явно бе смутен.

— Не съм уточнявал чак такива подробности. Казах само двама души. Всъщност става дума за момче и възрастна жена. Тези двамата.

— Да, сър. На вашите услуги, сър.

— Предполагам, Олмо ви е казал, че не бива да им се случва нищо, нали? Не искам да им се случи нищо лошо. Само ги дръжте на съхранение, докато приключат процедурите по депортирането им. Разбрахме се, нали?

— Да, сър. Разбира се, сър.

Фаркас ги проследи, докато отвеждаха Хуанито и Ву.

След като се освободи от задължението да пази едновременно двама арестанти, Фаркас си позволи да се отпусне. Облегна се назад и огледа покрития с калдъръм площад.

Изпита странна пустота.