— С по-малко думи. Но… за бога… виж какво, Изабел, не по-зле от мен знаеш, че Йоланда съвсем не е светица. Съвсем.
— С теб спала ли е?
— Изабел!
— Е, спала ли е?
Всъщност е спала. Роудс не е сигурен дали Изабел го знае. Йоланда споделя с Изабел какво ли не, но това може би й е спестила. Чуди се какво да отговори, тъй като не иска повече скандали, но не иска да го хванат и в лъжа. Решава да печели време.
— Какво значение има това? — пита той.
— Да или не, Ник?
Дълбока въздишка. Добре, кажи й това, което иска да узнае.
— Да. Веднъж.
— Господи!
— Ти беше заминала. Тя пристигна. Не помня кога беше. Беше наистина горещо, рекордни горещини, отидохме на плажа и след това…
— Добре. Няма нужда да пускаш цялото видео.
Застанала е до прозореца с гръб към него и прилича на мраморна статуя.
— Изабел…
— Върви на майната си.
— Искаш да си тръгна ли?
— Ти как мислиш?
— Късаме ли?
— Не знам. Може би да. Може би не.
Усеща, че гласът й е смекчен и неуверен. Старият й номер — като стане напечено, да отстъпва. Роудс отива до шкафа и си налива чаша питие до горе. Едва след това се усеща, че чашата на масата стои недоизпита. Отпива огромна глътка от новата и я оставя до другата.
— Ако искаш, можеш да останеш — казва отпаднало и с безразличие тя, сякаш от много далеч. — Или да си вървиш, както предпочиташ.
— Съжалявам, Изабел.
— За какво?
— За Йоланда.
— Забрави го. Пък и какво значение има?
За момент се уплашва, че Изабел ще му признае някакво свое странично увлечение. С желанието или да го накаже, или пък да го освободи от чувството за вина. Каквото и да е, той не би искал да го чуе, ако въобще има нещо за чуване. Йоланда е единственото му отклонение. Легна с нея почти автоматично, без изобщо да се замисля: лично за нея това не беше нищо повече от приятно приключване на вечерта, една малка симпатична авантюра, която не означава нищо повече и е без всякакви последици. А той беше само послушен изпълнител.
— Виж какво, Изабел…
Роудс прекосява стаята, приближава се до нея и докосва раменете й. Ръцете му потрепват. Мускулите на гърба й са стегнати. Като излети от чугун.
— Бих искал да остана — отронва той.
— Както искаш.
Същият далечен глас.
— Ти знаеше, нали? За Йоланда и за мен?
— Да. Разбира се.
— В такъв случай защо…
— Да чуя какво ще ми кажеш.
— Получавам точка за честност поне.
— Да. Предполагам. Виж какво, ще отида да довърша работата си, съгласен ли си?
Отдръпва се от ръката му. Роудс се връща в средата на стаята при двете си питиета, довършва едното, след това другото, а след малко си налива и трето. Някаква помия: Изабел изпитва перверзно предпочитание към най-отвратителните питиета. Но той пие каквото има. Няма съмнение, че това е от онези евтини боклуци от водорасли. Истинско нахалство е, че се осмеляват да го наричат уиски. И все пак, щом се налага да избира между лош алкохол и никакъв алкохол, той предпочита лошия, без да се оплаква и в обилни количества. Напоследък способността му да поглъща огромни количества алкохол изумява и самия него. Чува, че Изабел най-после се готви да ляга, и отива при нея. Минава полунощ и той се чувства каталясал. Въпреки климатика горещият, спарен нощен въздух успява да проникне в апартамента й, сякаш невидимите смрадливи струйки се процеждат направо през стените и изпълват стаите с тежка воня от пода до тавана.
Тя му обръща гръб в полумрака. Роудс я погалва по гърба.
— Недей.
Гласът й е гробовен.
— Изабел.
— Не. Късно е.
Ляга сковано до нея, без изобщо да му се спи. Сигурен е, че и тя е будна. Времето се точи: половин час, един час. По магистралата завива сирена. Роудс прехвърля през ума си цялата вечер и се опитва да проумее защо стана така. Разстроена е заради момичето, Анжела. Затова. Заплаха за професионалното й самочувствие. Освен това сигурно я харесва. Обикновено си го изкарваме на близък човек. Нищо чудно. Но цялата тази история с Йоланда…
Протяга ръка и отново я докосва.
Твърди като стомана мускули. Неподвижно тяло.
Ужасно я желае. Винаги е така, всяка нощ. Промъква ръка покрай нейната и я отпуска върху меката извивка на дясната й гърда. Гърдите на Изабел са единственото меко нещо у нея: тялото й е сухо, стегнато, атлетично. Тя не помръдва. Гали я нежно. Диша във врата й. Никаква реакция. Сякаш е умряла.
— Добре — казва накрая тя, — щом толкова ти се иска. Да свършваме!
Обръща се към него. Поглежда го втренчено и разтваря крака.
— За бога, Изабел…
— Давай! Какво чакаш!
Разбира се, той не иска да е по този начин. Но тя го прави безпомощен и когато го придърпва безцеремонно върху себе си, той не е в състояние да се противопостави. Омерзен, прониква набързо в нея. Въпреки всичко тя е влажна и предразположена и започва да движи бедрата си по начин, който го кара да свърши по-бързо. Той покрива лицето й с благодарствени целувки, но в същия момент е ужасен и потресен от това, което вършат. Ожесточено, самоунищожително чукане, самата смърт на любовта. Когато се изпразва, той избухва в ридания.
