– Радвам се, че най-сетне реши да се изправиш срещу това, дъще. От няколко седмици, щом хвана картите, усещам енергията, която тече към теб.
Амая тъжно се усмихна. Молбата към Рос беше чисто и просто извинение, за да поговори с нея за случващото се в пекарната.
– Рос има проблем.
Старицата неохотно се засмя.
– Амая, знаеш колко много ви обичам и трите и че съм готова на всичко за вас, но мисля, че е крайно време да приемеш, че сестра ти освен по-голяма от теб е вече възрастен човек. Рос по природа е особена и трудна по характер. Тя е от хората страдалци, които сякаш носят невидим кръст на гърба си, но тежкò ти, ако посегнеш да облекчиш товара им. Можеш да й предложиш помощ, но не й се меси, защото ще го изтълкува като незачитане.
Амая се замисли и кимна в знак на съгласие.
– Мисля, че това е добър съвет.
– С който няма да се съобразиш... – добави Енграси.
Старицата постави тестето пред своята племенница и изчака да го разсече. После взе двете купчинки и отново ги размеси, преди да ги нареди пред нея, за да си избере карти.
Амая не ги взимаше, само леко ги докосваше с пръст, сякаш за да остави пръстовия си отпечатък, и без повече да пипа, чакаше Енграси да извади картата, преди да избере следващата. Така, докато станаха дванайсет, които лелята разположи в кръг като цифри на часовник или основните посоки на компас. Докато обръщаше картончетата едно след друго, изражението й се бе сменило от първоначалното учудване към безусловно уважение.
– О, дъще! Колко си пораснала, виж само каква жена си станала – каза тя и посочи картата на императрицата най-отгоре. – Винаги си била силна, иначе как би понесла тежките изпитания, които ти бе отредено да преживееш, но през последната година в теб се е отворила нова врата – каза тя, сочейки друга карта, – врата, която си отворила отчаяно и там си заварила нещо необичайно, нещо, което е променило погледа ти.
Амая се върна във времето и пространството към кехлибарените очи, вперени в нея откъм горския гъсталак, и неволно се усмихна.
– Нещата не се случват току-така, Амая; не е било нито съдба, нито случайност. – Енграси докосна с пръст една карта и се дръпна, сякаш я бе ударил слаб ток. Вдигна изненадано очи. – Това не го знаех, никога не ми се е появявало.
Амая се заинтересува още повече и жадно заразглежда шарените картончета.
– Над тебе висеше присъда още преди да се родиш.
– Но...
– Не ме прекъсвай – сопна се Енграси. – Знаех, че винаги си била различна, че допирът със смъртта белязва хората завинаги, но по много различен начин. Може да те превърне в хленчеща сянка на онова, което си могла да станеш, или, както в твоя случай, да ти вдъхне колосална сила, необикновени способности и прозорливост. Но мисля, че ти вече си била такава по природа, мисля, че и
Променила си се, Амая, и това е хубаво, защото беше неизбежно, но и опасно. Мощни сили са надвиснали над теб и те дърпат за крайниците, всяка в различна посока. Ето го – Енграси посочи една карта. – Пазителят, който те закриля, който те обича по най-чист начин и няма да се отдели от теб, защото е орисан да те закриля. Тук – посочи тя следващата карта – строгата жрица, която те тласка към битка, изисквайки подчинение и нечовешка отдаденост. Тя ти се възхищава и ще те използва като стрела срещу враговете си, защото за нея ти си просто оръжие, воин, който се сражава със злото и й служи в изконната битка за възстановяване на равновесието. Равновесие, нарушено от едно отвратително деяние, събудило бесовете, спящите от векове по върховете на долината стихии, за чието усмиряване сега си призвана да спомогнеш.
– Но тя добра ли е? – усмихна се Амая на леля си; независимо от начина, по който ги проявяваше, любовта и загрижеността на Енграси бяха безусловни и неподправени.
– Не е нито добра, нито лоша, тя е силата на природата, справедливото равновесие, което може да бъде толкова жестоко и безмилостно, колкото и майката земя.
Тогава Амая погледна внимателно картите и връщайки се назад, посочи една.
– Ти каза, че някой е нарушил равновесието с едно отвратително деяние. Дюпри ми каза да се върна към началото, да търся онова, което е развихрило злото.
– О, Дюпри! – възкликна леля й ужасено. – Защо толкова държиш на това? То може наистина да ти навреди, Амая, не е шега.
– Той никога не би ми навредил.
– Може би не онзи Дюпри, с когото си се запознала. А и как може да си сигурна, че е на твоя страна след случилото се?
