– Всичко наред ли е? – подвикна свадливо графичният дизайнер отдолу.
Страйк затръшна вратата на офиса зад гърба си.
– Добре съм – излъга Робин с треперещ глас, все още прегърбена, с ръка на гърдите и с гръб към него. След секунда-две се изправи и се обърна – беше със силно зачервено лице и с все още влажни очи.
Неволният причинител на сблъсъка беше едър; с ръста, окосмяването и поочерталия се корем приличаше на мечка гризли. Едното му око беше подпухнало и насинено и точно под веждата му имаше рана. Лявата му буза беше издраскана от нокти, оставили резки със съсирена кръв; подобни следи се виждаха под отворената яка на ризата и от дясната страна на масивния му врат.
– Вие ли сте г-господин Страйк?
– Да.
– Аз съм замсек.
– Какво сте?
– Заместник-секретарката. От „Временни кадри“.
Името на агенцията не изтри смаяното изражение от пострадалото му лице. Взираха се един в друг изнервени и враждебни.
Също като Робин и Корморан Страйк знаеше, че завинаги ще запомни последните дванайсет часа като повратна нощ в живота си. А сега, както изглеждаше, съдбата бе изпратила емисар в елегантен бежов тренчкот, за да му изтъкне с присмех факта, че животът му устремно се движи към катастрофа. Не се предполагаше да идва заместничка на секретарката. Приел бе, че с освобождаването на предшественичката на Робин договорът се прекратява.
– За колко време ви изпратиха?
– За една седмица като начало – отвърна Робин, която никога досега не бе посрещана с такова отсъствие на ентусиазъм.
Страйк направи бързо пресмятане наум. Една седмица при космическите цени на агенцията щеше да отведе вече превишения му кредит в зоната на непоправимото; можеше дори да се окаже последната капка, за да прелее чашата, което основният му кредитор намекваше, че очаква.
– Извинете ме за момент.
Излезе от стаята и се напъха в тясната и усойна тоалетна вдясно от нея. Озовал се вътре, залости вратата и се втренчи в напуканото и осеяно с петна огледало над умивалника.
Отражението насреща му не беше красиво. Страйк имаше високо изпъкнало чело, широк нос и дебели вежди, досущ като на младия Бетовен, в случай че беше тренирал бокс, впечатление, подсилено и от подуващото се и посиняващо око. Гъстата му къдрава коса, приличаща на влакнест килим, му бе спечелила много прякори в юношеството, сред които Срамнокосместия. Беше на трийсет и пет, но изглеждаше по-възрастен.
Запуши напукания и зацапан умивалник с тапата и го напълни със студена вода, пое дълбоко дъх и потопи цялата си пулсираща глава. Изплисканата вода намокри обувките му, но той пренебрегна тази неприятност в името на десетсекундното облекчение от ледения непрогледен покой.
Откъслечни образи от предишната нощ пробягаха през ума му: изпразването на три чекмеджета с лични вещи и напъхването им във войнишката мешка, докато Шарлот му крещеше; пепелникът, закачил го под веждата, когато на входната врата се обърна да я погледне; вървенето пеша през тъмния град до офиса му, където подремна за час или два на стола пред бюрото си. И накрая финалната грозна сцена, след като Шарлот го беше последвала в ранните часове до офиса, за да му забие последните отровни стрели, които не бе успяла да запрати насреща му, преди да напусне апартамента ѝ; решението му да я остави да си иде, след като тя, издрала лицето му, хукна през вратата; а после онзи миг на умопомрачение, когато се втурна след нея – преследване, свършило тъй бързо, както беше и започнало, неволно пресечено от безразсъдното вятърничаво момиче, което бе принуден да спаси, че сетне и да успокоява.
Извади главата си от студената вода с шумно вдишване и изпъшкване, усещаше приятно боцкане по изтръпналото си лице. Избърса се с коравата като картон хавлиена кърпа, която висеше на вътрешната страна на вратата, и отново се вгледа в мрачното си отражение. Драскотините, измити от кръвта, вече изглеждаха само като гънки, оставени от смачкана възглавница. Шарлот вече трябва да беше стигнала до метрото. Една от безумните мисли, които го бяха пратили да я гони, беше, че тя може да се хвърли на релсите. Веднъж, преди десетина години, след особено ожесточен скандал помежду им тя се беше качила на един покрив, където пиянски се олюляваше и заплашваше, че ще скочи. Може би трябваше да е доволен, че „Временни кадри“ бяха осуетили опита му да я настигне. Нямаше връщане след сцената в ранните часове на сутринта. Това вече трябваше да е краят.
Страйк отмести мократа яка от врата си, издърпа ръждясалото резе, излезе от тоалетната и отново отвори стъклената врата на офиса.
На улицата отвън се беше включила пневматична бормашина. Робин стоеше пред бюрото с гръб към вратата и когато той влезе в помещението, бързо издърпа ръката си изпод палтото, но той разбра, че отново е разтривала гърдата си.
– Тя... вие добре ли сте? – попита Страйк, като внимаваше да не поглежда към пострадалото място.
– Добре съм. Вижте, ако нямате нужда от мен, ще си ида – заяви Робин с достойнство.
