- Искаш да кажеш, че няма друга следа, освен ония жлебове по каменния път в пещерата. Очевидно съответстват на големината на ноктите, отговарят на разстоянията между острите шипове под златния кръст... Мислиш си, че тъкмо затова моите предци - твоите Първи богове - толкова бързо са развили своята цивилизация. Стигнали са до Антарктида, потърсили са подслон в някаква пещера, открили са библиотеката със златните книги, останала от друга цивилизация, и после са я разпространили по света...
- Ще мине много време, докато Антарктида отново се освободи от леда. Сигурно никога няма да научим отговора. - Джес замълча, после го погледна. - Какво става с твоето лечение?
- Още не съм умрял. - Дейвид видя, че лицето ѝ пребледнява, и времето забави хода си за него.
- Какво казват лекарите?
- Здравето ми е идеално, но някои от аномалиите ми са в генетичните зони, които може би са свързани с инфаркта.
- О, Дейвид...
- Не, това е хубаво. Тъкмо на това се надявах. Посока. Нещо, което да проверим. - Той се усмихна. - Това е знание.
- Какво могат да направят?
Дейвид сви рамене.
- Тъпча се с цял куп лекарства. В неделя вечер постъпвам в „Уолтър Рийд", за да ми поставят пейсмейкър. Ако сърцето ми направи беля, ще оздравея. И ако причината никой от другите да не е доживял до двайсет и седем наистина е тази, всичко ще е наред.
- Не ми допадат всички тези условности - каза Джес.
- Неизвестността просто ме прави като всички останали.
Пред главния вход спря майбах.
- Вилем пристигна... - Джес погледна Дейвид и времето спря и за двамата.
Тя протегна ръка и го погали по лицето.
- Цял живот съм те чакала. Гледай да ме дочакаш и ти.
- Дванайсетте вятъра на света, Джес.
Тя го разбра. Докосна сребърния кръст, който той вече носеше постоянно.
- Никой не знае...
И все пак в този момент и двамата знаеха със сигурност едно - че колкото и дълго да е, тяхното пътуване още не е завършило.
Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.
Малта, 7567 г. пр.н.е.
Патагония, 7794 г. пр.н.е.
Антарктида, 7794 г. пр.н.е.
Антарктида, 10 800 г. пр.н.е.
