Той плъзна поглед из помещението в търсене на човека, с когото се беше срещал предишните два пъти - висок мъж с безизразно лице и бръсната глава. Вместо това към него се приближи непознат с телосложение на състезател по силов трибой и гъста, жилава черна коса, намазана с гел. Прическата щеше да отива на някой десетина години по-млад от него и не подхождаше на месестото му лице. Тъмният костюм на тънки мръснобели райета беше най-малко двайсетгодишен. Човек оставаше с цялостно впечатление за лоша дегизировка.
- Уиър, нали?
Дейвид напълно съзнаваше, че с това, което се готви да направи и е правил преди, рискува свободата и живота си. При тези обстоятелства нямаше намерение да разговаря с непознат.
- Чакам един приятел.
- Мерит го няма. Аз ще проведа срещата.
- Къде е той?
В дрезгавия глас на Райето се долавяше слаб текеаски акцент.
- На оня остров, дето го прати ти.
Подозренията на Дейвид се засилиха.
- Как е разбрал точно на кой да отиде? - Бяха изминали едва пет седмици, откакто продаде на Мерит втората флашка с файлове, очертаващи евентуалния общ географски произход на неговата и на още неколцина злощастници нечовешка ДНК. - Аз свързах втората група най-общо с Полинезия - това са над сто големи острова.
Без да отговори на въпроса му, Райето се потупа по сакото, издуто от нещо обемисто във вътрешния му джоб.
- Нося ти парите.
Дейвид претегли шансовете: необходимостта да разбере същността на бомбата, тиктакаща в собствената му генетична структура, срещу опасността да попадне в капан. Знаеше, че ако Райето работи за ФБР или Отдела за криминални разследвания на въоръжените сили, ще го арестуват, което му гарантираше, че ще умре зад решетките още преди да се е изправил пред съда. От друга страна, ако този мъж разполагаше с нова информация, която можеше да му помогне...
- Добре.
Райето го поведе към ъглова маса с два стола. На бялата ленена покривка имаше празна чаша и бутилка хайнекен. От купичката с ядки липсваше кашуто. Човекът явно чакаше отдавна.
Дейвид седна и остави раницата между краката си. Келнер с бяло сако дойде, за да вземе поръчката му, и той поиска вода. Райето погледна празната си чаша - явно му се пиеше още една бира, - но се спря на сода. Нервно потропваше по крака на масата с лявата си обувка.
Келнерът се отдалечи.
- Дай ми файловете.
Дейвид изведнъж съзря възможност да ускори търсенето си. За когото и да работеха, Мерит и Райето притежаваха способността - и парите - да пращат експедиции по целия свят само след няколкоседмична организация. Навярно можеха да му помогнат и по-непосредствено.
- Искам да променя уговорката ни.
Райето заплашително се наведе напред.
- Десет бона. Край на разговора.
- Не става въпрос за парите.
Онзи се смути и се поколеба.
- Знаеш как осигурявам информацията. Рисковано е.
- И какво от това? Нали ти се плаща? - Райето се извърна настрани, докосна ухото си и Дейвид за пръв път забеляза, че вътре има миниатюрно устройство.
Опита се отново да привлече вниманието му.
- Виж, отнема ми седмици да правя елементарни издирвания, без да ме усетят. Издирвания, които лаборатория, създадена специално с такава цел, може да проведе за ден-два.
Райето вече избутваше стола си от масата, за да стане. Дейвид видя, че всичко отива на кино, и веднага даде на заден.
- Добре де, добре. Забрави, че съм го споменал. Ще го направим, както вие искате. - Той пъхна ръка в джоба си за връзката ключове, но следващите думи на Райето промениха всичко.
- Поканен си горе. Той не обича да го карат да чака.
Изглеждаше излишно в хотел срещу Белия дом да има президентски апартамент. Но пък по време на визитите си президентите на други държави се нуждаеха от такива условия. Човекът, който в момента се изтягаше на жълтия брокатен диван до горящата камина, изобщо не беше държавен служител, въпреки че често ставаше обект на техните разследвания.
Огромен, висок почти два метра и тежък близо сто и четирийсет килограма, той беше добре познат от честата си поява по новините.
Дейвид коригира предположението си за потенциалния достъп до ресурси. Холдън Стенис Айрънуд повече от десетилетие фигурираше в милиардерския списък на „Форбс" и дори в агонията на глобалната рецесия с лекота се държеше в челната десятка. Притежаваше телекомуникационни компании, купуваше и продаваше цели информационни организации, държеше монопола над стратегически метали и строеше собствена орбитална туристическа ракета в Невада. Този човек можеше да купи света.
Айрънуд протегна ръка, без да става. Хватката му беше смазваща и ако се съдеше по хищническата му усмивка, той знаеше това.
- След като вече разбра с кого си имаш работа, си мислиш, че е трябвало да взимаш повече. - Също толкова познат, колкото и лицето му, дрезгавият баритон на милиардера имаше южняшки акцент като на Райето.
- Познахте.
