Мерит махна на Рено да влезе в залата и посочи най-високата точка на купола, където подобно на живак искреше светлина - събралият се въздух от неговия регулатор.
Насочвайки вниманието си нагоре, където играеха сребристи отблясъци от прожектора му, Рено не усети приближаващата зад гърба му опасност, докато нещо не дръпна въздушния му маркуч. Мерит го беше прерязал.
Мерит наблюдаваше как Рено губи няколко от последните секунди от живота си, като размахва ръце към мятащия се зад него маркуч. Когато се сети за резервната въздушна бутилка на жилетката си, вече беше късно. Мерит го хвана за предмишниците и го задържа. Водолазът риташе и се извиваше и двамата се понесоха по лъкатушна траектория из залата. Металните бутилки на Мерит изтракаха в каменната стена.
Изведнъж тялото на Рено увисна в ръцете му, но Мерит не го пусна. Убиец и жертва пет дни бяха работили на този обект, бяха си разказвали всевъзможни случки.
Рено гордо му беше показал назъбения полумесец от белези на бедрото си, който му останал от зъбите на акула - акула, която той отблъснал с нож и юмруци. Такива мъже не умираха лесно. Мерит продължи да го стиска. Не бързаше за никъде.
След десет секунди Рено внезапно започна да се мята в напразен опит да се освободи.
Не успя. И този път тялото му се отпусна наистина, беше загубил съзнание.
Мерит завъртя кранчето на регулатора му, за да спре притока на въздух. После разкопча баластния му колан и Рено се понесе с лице нагоре към сребристите въздушни мехурчета, за да се издигне при сетния си дъх.
Убиецът вдигна прожектора му и го изключи, след което зае позиция над входа. Угаси собствения си фенер и зачака в топлия мрак на неподвижната вода завръщането на втория водолаз.
Но Краузе се бавеше.
Мерит се изкушаваше да се спусне и надникне в прохода. Очите му бяха свикнали с тъмнината и със сигурност щеше да види силуета на Краузе, очертан на бледосиния фон на отвора, но ако напуснеше позицията си, рискуваше да изгуби предимството на изненадата. Дишаше бавно и нито веднъж не помисли за увисналия само на няколко метра над него труп.
После водата се раздвижи - някой плуваше в мрака.
Мерит моментално престана да диша и се заслуша за съскането на друг регулатор. Защо Краузе се връщаше с изключен прожектор? Дали подозираше какво му готви?
След като не чу нищо, той внимателно си пое дъх и неволно се вторачи в мрака над себе си. Ами ако Рено го беше надхитрил, задържайки дъх още няколко секунди - колкото Мерит да го пусне и да се извърне? Може би беше задействал резервната си бутилка?
Водата около него отново се раздвижи. В залата
Нечия ръка го изпревари и отскубна канията от крака му. После
Мерит пое дълбоко дъх и се приготви за прерязването на собствения му въздушен маркуч.
Вместо това го ослепи дезориентираща светлина.
В мига преди очите му да помръкнат, той видя двама водолази с лъскави ребридери, от които не излизаше въздух, и обсидиановочерни визьори, които блестяха на обхващащите целите им лица маски.
Бяха използвали прибори за инфрачервено виждане, за да го уловят.
Следващият им ход беше неизбежен. И той щеше да постъпи така на тяхно място.
Да убие врага.
Никой не обърна внимание, когато Дейвид Уиър влезе в оживеното фоайе на хотел „Хей-Адамс". Колкото и висока скорост да вдигаше при възможност в тази късна петъчна вечер, шофирането от Роквил, щата Мериленд, до центъра на Вашингтон, му отне малко повече от час, по-голямата част от който прекара в задръствания на Джордж Уошингтън Мемориъл Паркуей. Нямаше възможност да се преоблече и носеше дрехите, с които беше отишъл на работа: дънки, маратонки „Найки", измачкана бяла риза и тясна черна вратовръзка, единственият му компромис към лабораторния дрескод.
Тази вечер повечето посетители в облицованото с тъмна дървена ламперия и огряно от кехлибарена светлина фоайе бяха по делови костюми, освен няколко жени с пищни бални рокли. Такова си беше това място. И все пак, тъй като историческият хотел се намираше точно срещу Белия дом и привличаше клиентела от дипломатическите среди, трябваше да се очаква и смесица от официалност със съответните национални особености. Нито той, нито дънките му щяха да привлекат внимание. В този град царуваше политиката, не модата.
Той застана на входа на лоби бара с раница в ръка. С малките си квадратни маси, приглушено осветление, високи тапицирани столове и множество тихи разговори, заведението ненапразно се наричаше „Извън протокола". Имаше сложен, многопластов звуков фон, който при друг случай Дейвид щеше да запише за колекцията си.
