Не успяха обаче да намерят терпентин. Момчетата предложиха да отидат с велосипедите и да купят, а Люси ги насърчи. Като боядисват номерата, ще се занимават известно време, помисли си тя.
Момчетата заминаха и я оставиха в хамбара. Преди да тръгнат, Люси промърмори:
— Тук наистина има нужда от почистване.
— Не бих си направил труда — посъветва я Алегзандър. — Трябва да се почисти, ако ще се използва за нещо, но обикновено не се използва през този сезон.
— Да закача ли отново ключа отвън на вратата? Там ли стои?
— Да. Нали виждате, че тук няма какво да се свие. Никой не би искал тези ужасни мраморни неща, а и във всеки случай, те тежат тонове.
Люси се съгласи с него. Едва ли би могла да одобри вкуса на стария мистър Кракънторп по отношение на изкуството. Изглежда той притежаваше безпогрешен инстинкт да избира най-лошите екземпляри от всеки период.
След като момчетата потеглиха с велосипедите, тя се огледа наоколо.
Очите й се спряха върху саркофага.
Този саркофаг…
Въздухът в хамбара имаше лек дъх на плесен, сякаш не беше проветрявано дълго време. Тя се доближи до саркофага. Беше с тежък, плътно прилепнал капак. Люси го гледаше, размишлявайки.
После излезе от хамбара, отиде в кухнята, намери тежък железен лост и се върна. Не беше лесна работа, но тя се трудеше упорито.
Капакът бавно започна да се повдига, отместван от тежкия лост.
Повдигна се достатъчно, за да може Люси да види какво има вътре…
След няколко минути Люси напусна хамбара доста пребледняла, заключи вратата и постави обратно ключа на пирона.
Бързо се отправи към конюшните, изкара колата си и тръгна по задната алея. Спря при пощата в края на пътя. Влезе в телефонната кабина, пусна монета и набра номера.
— Бих искала да говоря с госпожица Марпъл.
— Тя си почива, госпожице. Вие сте госпожица Айлсбароу, нали?
— Да.
— Нямам намерение да я безпокоя и толкоз. Тя е възрастна жена и има нужда от почивка.
— Трябва да я обезпокоите. Спешно е.
— Няма да…
— Моля, веднага направете каквото казах.
Когато пожелаеше, гласът на Люси можеше да бъде твърд като стомана.
Флорънс беше в състояние да разбере какво означава властният тон.
След малко се чу гласът на госпожица Марпъл:
— Да, Люси?
Люси пое дълбоко въздух.
— Бяхте напълно права — каза тя. — Намерих го.
— Тялото на жената?
— Да. Жена в кожено палто. Поставена в каменен саркофаг в някакъв хамбар музей близо до къщата. Какво да направя? Мисля, че трябва да уведомя полицията.
— Да, трябва да се обадите в полицията. Незабавно.
— А какво да кажа? Да споменавам ли за вас? Първото нещо, което те ще поискат да знаят, е защо съм се опитвала да повдигна капак, тежък тонове, без някаква очевидна причина. Да я измисля ли? Мога да го направя.
— Не — отвърна госпожица Марпъл с благия си сериозен глас. — Знаете ли, според мен единственото нещо, което трябва да се направи, е да се каже истината.
— За вас?
— За всичко.
Внезапна усмивка премина по бледото лице на Люси.
— Ще бъде съвсем лесно за мен, но те едва ли ще повярват.
Тя затвори телефона, изчака малко, после се свърза с полицейския участък.
— Току-що открих труп на човек в един саркофаг в големия хамбар на Ръдърфорд Хол.
— Това пък какво е?
Люси повтори изречението и в очакване на следващия въпрос съобщи името си.
После се върна обратно, прибра колата и влезе в къщата.
Остана за малко във вестибюла, размишлявайки.
После бързо и рязко поклати глава и влезе в библиотеката, където госпожица Кракънторп помагаше на баща си да реши кръстословицата от вестник „Таймс“.
— Може ли да поговоря с вас, госпожице Кракънторп?
Ема вдигна поглед и по лицето й премина сянка на тревога. Тази тревога, помисли си Люси, беше свързана с домакинството. С подобни думи ценният помощен персонал съобщаваше за предстоящото си напускане.
— Е, хайде, кажи, момиче, говори! — раздразнително се намеси старият мистър Кракънторп.
Люси се обърна към Ема:
— Бих искала да говоря насаме с вас, моля ви!
— Глупости! — отсече мистър Кракънторп. — Казвай направо тук всичко, което имаш да казваш.
— Момент, татко.
Ема стана и се запъти към вратата.
— Само глупости. Това може да почака — заяви сърдито старият човек.
— Боя се, че не може — каза Люси.
— Какво нахалство! — възмути се мистър Кракънторп. Дъщеря му излезе във вестибюла. Люси я последва, като затвори вратата.
— Е? — учудено попита Ема. — Какво има? Ако смятате, че работата около момчетата е прекалено много, аз бих могла да ви помагам и…
— Изобщо не става дума за това — прекъсна я Люси. — Не исках да говоря пред баща ви, тъй като разбирам, че е болен и съобщението ми би могло да го стресне. Виждате ли, току-що открих трупа на една жена в онзи саркофаг в големия хамбар.
Ема Кракънторп се вторачи в нея.
— В саркофага? Убита жена? Не е възможно!
— Боя се, че е самата истина. Позвъних в полицията. Ще пристигнат тук всеки момент.
Бузите на Ема леко порозовяха.
— Първо трябваше да кажете на мен, преди да уведомявате полицията.
— Съжалявам — отвърна Люси.
— Не чух кога сте звънели — погледът на Ема се насочи към телефона върху масата във вестибюла.
— Обадих се от пощата.
— Странно! Защо не оттук?
