— Обикалят и търсят улики. Момчетата обичат такива неща, но може да се окаже много опасно.
Крадък я погледна многозначително.
— Госпожице Марпъл, вие не сте склонна да вярвате, че случаят се отнася за неизвестна жена, убита от неизвестен мъж. Непременно с Ръдърфорд Хол ли го свързвате?
— Да, определено мисля, че има връзка.
— Всичко, което знаем за убиеца, е, че той е висок чернокос мъж. Така твърди вашата приятелка и не може да каже нищо повече. В Ръдърфорд Хол има трима високи чернокоси мъже. В деня на следствието излязох да видя тримата братя, които стояха на тротоара и чакаха колата. Бяха с гръб към мен и удивително много си приличаха, облечени в дебелите си палта — трима високи чернокоси мъже. И все пак в действителност те са съвсем различни — той въздъхна. — Това много затруднява нещата.
— Чудя се — промърмори госпожица Марпъл, — непрекъснато се чудя дали всичко няма да се окаже далеч по-просто, отколкото предполагаме. Често убийствата са прекалено прости и имат ясен користолюбив мотив.
— Госпожице Марпъл, вярвате ли в мистериозната Мартин?
— Напълно съм склонна да вярвам, че Едмънд Кракънторп или се е оженил, или е възнамерявал да се ожени за момиче на име Мартин. Разбрах, че Ема Кракънторп ви е показала писмото му, а от личните си впечатления и от това, което ми разказа Люси, бих заключила, че тя е абсолютно неспособна да измисли подобно нещо. А и защо ли й трябва да го прави?
— Ако приемем, че става дума за Мартин — замислено разсъждаваше Крадък, — тогава има мотив. Появяването на Мартин със син би намалило наследството на Кракънторп, макар и едва ли дотолкова, че да подтикне някого да извърши убийство. Всички са закъсали.
— Дори и Харолд? — с недоверие попита Люси.
— Дори и преуспяващият Харолд Кракънторп не е толкова трезв и праволинеен финансист, колкото изглежда. Натрупал е сериозни дългове и се е замесил в някои доста опасни спекулации. Една значителна парична сума би могла да предотврати краха.
— Но ако е така… — започна Люси и изведнъж млъкна.
— Да, госпожица Айлсбароу?
— Знам, мила — намеси се госпожица Марпъл. — Убийство погрешка, нали това имаш предвид?
— Да, убийството на Мартин не би помогнало нито на Харолд, нито пък на някого от останалите. Не и докато…
— Докато не умре Лутър Кракънторп. Точно така. Мина ми през ума. А господин Кракънторп-старши, както разбрах от доктора, е много по-здрав, отколкото всеки страничен човек би могъл да си представи.
— Още дълго ще живее — добави Люси. После се намръщи.
— Да? — подкани я Крадък.
— По Коледа нещо се разболял. Каза, че докторът вдигнал голям шум. „Ако се съди по суетнята, всеки би си помислил, че съм бил отровен“ — точно така се изрази той.
Тя погледна въпросително Крадък.
— Да, именно за това бих искал да попитам доктор Куимпър.
— Е, аз трябва да тръгвам — добави Люси. — Божичко, стана късно!
Госпожица Марпъл оправи плетката си и взе „Таймс“ с решена наполовина кръстословица.
— Иска ми се да имам речник тук — промърмори тя. — „Тонтина“ и „токай“ — винаги бъркам тези две думи. Мисля, че едната означава някакво унгарско вино.
— Това е „токай“ — поясни Люси от вратата. — Едната дума обаче е с пет букви, а другата — със седем. Какво е обяснението?
— О, не е в кръстословицата — разсеяно отвърна госпожица Марпъл, — а просто се чудех…
Инспектор Крадък я погледна изпитателно. После каза довиждане и излезе.
Наложи се Крадък да почака малко, докато доктор Куимпър приключи с вечерния си прием. Когато дойде при него, изглеждаше уморен и потиснат.
Предложи на Крадък питие и след като той прие, приготви едно и за себе си.
— Горките — каза лекарят и се отпусна в протрития шезлонг. — Толкова изплашени и толкова глупави, без капка разум. Имах неприятен случай тази вечер. Една жена, която е трябвало да дойде при мен преди година. Ако тогава беше дошла, можеше да бъде оперирана успешно. Сега е твърде късно. Бесен съм. Истината е, че хората представляват странна смесица от героизъм и страх. Тя понася ужасни болки, и то без да каже нито дума, само защото е била прекалено уплашена да не би когато дойде, да разбере, че това, от което се опасява, може да се окаже вярно. На другия край на везната са хората, които идват и ми губят времето, защото имали опасна подутина на малкия пръст, причиняваща им силни болки, и си мислели, че може да е рак, а се оказва най-обикновено измръзване. Е, не ми обръщайте внимание. Поразтоварих се малко. За какво искахте да ме видите?
— Най-напред трябва да ви благодаря, че сте посъветвали госпожица Кракънторп да дойде при мен с писмото, за което се предполага, че е от вдовицата на брат й.
— О, това ли било! И излезе ли нещо? Не съм я посъветвал аз. Тя искаше да дойде. Беше разтревожена. Скъпите й малки братчета, разбира се, се опитваха да я спрат.
— Но защо?
Докторът вдигна рамене.
— Предполагам, че са се страхували дамата да не се окаже истинска.
— А вие смятате ли, че писмото е автентично?
