Àä полностью

Както и първия път, записът започна с тих плисък в зловещата, окъпана в страховита червена светлина пещера. Камерата пак потъна под повърхността на осветеното отвътре езеро и се спусна към покритото с тиня дъно. Ноултън препрочете текста на плочата:

НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

Фактът, че полираната плоча носи подписа на техния клиент, го изпълваше с безпокойство. Че датата е утре… това го тревожеше още повече. Следващите кадри обаче пораждаха истински страх.

Камерата се насочи наляво и показа стряскащ обект, който висеше точно до плочата.

Под водата се поклащаше кълбо от тънка изкуствена материя, завързано за дъното с къса жица. Фината като сапунен мехур прозрачна сфера приличаше на подводен балон… само че пълен не с хелий, а с някаква пихтиеста жълто-кафява материя. Краищата на аморфната топка бяха издути. Измерен на око, диаметърът ѝ беше трийсетина сантиметра. Мътната гъста маса вътре сякаш бавно се въртеше — като център на безшумно образуваща се буря.

„Господи“ — помисли си Ноултън, обзет от усещане за нещо лепкаво и неприятно. Висящата във водата топка имаше още по-зловещ вид от предишния път.

Картината постепенно почерня.

Появи се нов образ — мократа стена на пещерата, по която танцуваха отражения на осветената лагуна. Върху стената падна сянка… сянката на човек… изправен в пещерата.

Ала главата му изглеждаше уродлива… ужасно уродлива.

Вместо нос човекът имаше дълъг клюн… сякаш беше с птича глава.

А после човекът заговори. Гласът му звучеше приглушено… и думите му бяха зловещо красноречиви… отмерено ритмични… като че ли бе разказвач от някакъв класически хор.

Докато сянката с клюна говореше, Ноултън седеше неподвижно, затаил дъх.

Да, аз съм Сянката…

И ако гледате сега, душата ми най-после е намерила покой.

Прогонен в дълбините, аз трябва да говоря на света от земните недра, прокуден в мрачна пещера, където води кървавочервени се събират в лагуна, в която не блестят звезди.

Ала това е моят рай — идеалната утроба за крехкото ми чедо.

Това е Адът.

И скоро ще узнаете какво ви завещавам.

Ала дори и тук усещам стъпките на невежите души, които ме преследват… и не ще се спрат пред нищо, за да ми попречат.

Прости им, ще речете, защото не знаят какво правят. Но в историята настъпва момент, в който невежеството става непростимо престъпление… момент, в който единствено мъдростта има правото да опрощава.

С чиста съвест завещавам на всички вас дара на Надеждата, спасението, бъдещето.