Àä полностью

Според материала на осем години Сиена избягала от къщи и я открили чак след десет дни в скъп лондонски хотел, където се представила като дъщеря на един от гостите, откраднала ключ и си поръчвала румсървис за чужда сметка. Очевидно за това време успяла да прочете всичките хиляда и шестстотин страници на „Анатомията“ на Грей. Когато полицаите я попитали защо чете медицински текстове, отговорила, че иска да разбере какво не е наред с мозъка ѝ.

Сърцето на Лангдън се сви от съчувствие към момиченцето. Не можеше да си представи самотата, която изпитва едно толкова различно дете. Преди да сгъне изрезките, още веднъж погледна снимката на петгодишната актриса. Като се имаха предвид невероятните обстоятелства на тазсутрешната им среща, трябваше да признае, че ролята на пакостливото носещо сънища духче някак си е много уместна. Искаше му се само и той като героите от пиесата да се събуди и да се престори, че последните му преживявания са били просто сън.

Грижливо върна всички изрезки на съответната страница и затвори програмата, обзет от неочаквана меланхолия при вида на бележката върху корицата: „Миличка, никога не забравяй, че си истинско чудо“.

Вниманието му привлече познатият символ, украсяващ корицата на брошурата, същото древногръцко изображение, което можеше да се види на повечето театрални програми по целия свят — пиктограма на две хиляди и петстотин години, превърнала се в синоним на театъра.

Маските.

Лангдън впери очи в схематичните лица на Комедията и Трагедията и изведнъж в ушите му се разнесе странно жужене — сякаш в ума му бавно опъваха тетива. В черепа му избухна остра болка и пред затворените му очи се понесе маска. Той изпъшка, стовари се на стола пред бюрото, стисна очи и стисна и главата си с ръце.

В мрака яростно се завърнаха странните видения… мрачни и живи.

Среброкосата жена с амулета отново го зовеше отвъд кървавочервената река. Отчаяните ѝ викове пронизваха зловонния въздух и се чуваха ясно въпреки стоновете на измъчваните и умиращите, които се гърчеха в агония. Лангдън пак видя мъчително подритващите крака с буквата R.

„Търси и ще намериш! — викаше жената. — Времето изтича!“

Лангдън за пореден път изпита непреодолимо желание да ѝ помогне… да помогне на всички. „Коя си ти?!“ — попита я.

Жената отново вдигна ръце и смъкна воала си — и професорът видя същото изумително лице, което вече беше виждал.

„Аз съм животът“ — отвърна тя.