Лангдън присви очи и погледна през мокрото предно стъкло, като се мъчеше да различи очертанията на „Света София“, но дъждът и светлините на насрещните автомобили му пречеха да вижда ясно. Още по-лошото бе, че трафикът по булеварда като че ли беше спрял.
Отпред не се виждаше нищо освен червените светлини на стоповете.
— Има някакво събитие — каза шофьорът. — Концерт или нещо такова. Може би ще стигнете по-бързо пеша.
— Далеч ли е? — попита Сински.
— Не повече от три минути път, ако вървите направо през парка. Напълно безопасно е.
Сински кимна на Брюдер и се обърна към екипа от НБР.
— Оставате в колата. Опитайте се да стигнете колкото се може по-близо до сградата. Агент Брюдер скоро ще се свърже с вас.
След това Сински, Брюдер и Лангдън скочиха от микробуса на улицата и забързаха през парка.
Широколистните дървета на Султанахмет предлагаха известна защита от засилващия се дъжд. По алеите имаше табели, насочващи посетителите към множеството атракции на парка — египетски обелиск от Луксор, Змийската колона от храма на Аполон в Делфи и Колоната на милите, служила навремето като „нулева точка“, от която се измервали всички разстояния във Византийската империя.
Накрая излязоха при кръглото езеро, бележещо центъра на парка. Лангдън пристъпи напред и погледна на изток.
„Света София“.
Не сграда… а по-скоро планина.
Лъщящият под дъжда колосален силует на „Света София“ приличаше на град сам по себе си. Централният купол, невъзможно широк и сребристосив, сякаш лягаше върху море от други куполни постройки, натрупани около него. Четири високи минарета, всяко с по един балкон и сребристосив връх, се издигаха от ъглите на сградата, толкова далеч от централния купол, че трудно можеше да се определи, че са част от един комплекс.
Сински и Брюдер, които до този момент вървяха съсредоточено и бързо, спряха и се загледаха нагоре — умовете им се мъчеха да възприемат огромните размери на извисяващата се пред тях сграда.
—
Леле! — възкликна
Брюдер. — Нима
ще трябва да
претърсваме…
86.
„Аз съм пленник“ — осъзна Ректора, докато крачеше в салона на С-130. Беше се съгласил да дойде в Истанбул и да помогне на Сински да се справи с тази криза преди нещата да излязат напълно от контрол.
Ясно си даваше сметка, че сътрудничеството със Сински може да му помогне да смекчи негативните последици от необмисленото му въвличане в кризата. „А сега Сински ме държи под стража“.
