— Добре, господине, към вашето име е приложено указание да ви свържа веднага с главния административен заместник на генералния консул. — Дежурният замълча за миг, сякаш самият той не вярваше на очите си. — Останете на линия.
— Чакайте! Бихте ли ми казали…
Отсреща вече звънеше.
Свърза се на четвъртото иззвъняване.
— Колинс — каза дрезгав глас.
Лангдън си пое дъх и заговори колкото можеше по-спокойно и ясно.
— Господин Колинс, казвам се Робърт Лангдън. Аз съм американец, намирам се във Флоренция. Простреляха ме. Имам нужда от помощ. Искам веднага да дойда в американското консулство. Бихте ли ми помогнали?
— Слава богу, че сте жив, господин Лангдън — отговори гърленият глас. — Издирваме ви.
* Телефонни услуги? Бихте ли ми дали номера на американското консулство във Флоренция… Много благодаря (ит.) — Б. пр.
** Американското консулство. Говори дежурният (ит.) — Б. пр.
*** Говорите ли английски? (ит.) — Б. пр.
12.
„В консулството знаят, че съм тук?!“
Тази новина моментално го изпълни с огромно облекчение. Колинс, който се представи като главен административен заместник на генералния консул, говореше решително и професионално, ала в гласа му се долавяше настойчивост.
— Господин Лангдън, трябва незабавно да обсъдим някои неща. И то очевидно не по телефона.
В момента за Лангдън нямаше нищо очевидно, но той не възнамеряваше да прекъсва дипломата.
— Веднага ще пратя някой да ви вземе — продължи Колинс. — Къде се намирате?
Сиена, която слушаше разговора, се размърда нервно. Робърт ѝ кимна успокоително — щеше да изпълни плана ѝ докрай.
— В едно хотелче, казва се „Пенсионе ла Фиорентина“. — Той погледна сивия хотел оттатък улицата, който лекарката му беше показала преди малко, и продиктува адреса на събеседника си.
— Ясно — отвърна Колинс. — Не излизайте никъде. Останете си в стаята. Някой съвсем скоро ще дойде да ви вземе. В коя стая сте?
— Трийсет и девета — излъга Лангдън.
— Добре. До двайсет минути. — Дипломатът сниши глас. — А, господин Лангдън, явно сте ранен и объркан, но трябва да знам… още ли е у вас?
„Дали е у мен?“ Макар и неясен, въпросът можеше да означава само едно. Професорът погледна контейнера на кухненската маса.
— Да. Още е у мен.
Колинс шумно въздъхна.
— След като изгубихме контакт с вас, решихме, че… е, честно казано, опасявахме се от най-лошото. Облекчен съм. Останете където сте. Не излизайте. До двайсет минути някой ще почука на вратата ви.
Връзката прекъсна.
