Ад на колела полностью

Али погледна към двамата мъже, които ровеха из бельото й и…

Грешка!

Ози/Итън държеше червения й сутиен и мърдаше вежди.

Страхотно. Просто… страхотно. От минута на минута този ден вървеше от лошо към по-лошо.

За да се разсее, младата жена се наведе над масивния парапет и погледна надолу.

Разстоянието до най-долния етаж беше главозамайващо. По тухлените стени бяха изрисувани високи четири и половина метра карикатури с толкова ярки и наситени цветове, че бе необходим ум, много по-творчески от нейния, за да може да ги назове всичките. Тези стенописи придаваха на огромното пространство облика на някаква странна кръстоска между лунапарк и работилница. Всяка от анимираните, ненормално увеличени фигури, явно съответстваше на един от служителите на „Черните рицари“ АД. Изглеждаха като излезли от някой комикс — изпъкнали мускули и напрегнати сухожилия.

Бетонният под беше като очарователен пейзаж от петна, стари и нови разливи на масло и въздействаше като огромен тест на Роршах10. Покрай ярко боядисаните стени бяха наредени огромни шкафове с инструменти, целият етаж бе осеян с голямо количество специализирани машини с различни форми и размери. Али не би могла да назове нито една от тях, дори ако животът й зависеше от това.

Това, което можеше да разпознае, бе редицата от блестящи, ръчно изработени мотори, паркирани до една от стените. Машините бяха боядисани във всички възможни цветове — от тъмни до най-ярки — а дизайнът им беше див и своеобразен. Те образуваха един впечатляващ низ от блестящ хром и искряща боя, който свидетелстваше, че тук все пак се правят някакви машини.

И може би щеше да си остане със заблудата, че „Черните рицари“ АД е точно това, за което се представя, ако в момента не се намираше в работилницата и… да, това беше хеликоптер.

Хеликоптер, чийто ротор бе възседнат от една дребна руса жена, докато някакъв мъж стоеше долу и крещеше инструкции, опитвайки се да надвика гърмящите Рео Спийдуагън.

— Ако разхлабиш болта, цялото проклето нещо ще падне!

Али предположи, че жената трябва да е брилянтният механик на Черните рицари, чието име за нищо на света не можеше да си спомни.

Ренегат ли беше? Или нещо подобно.

— Точно в това е целият смисъл! — извика с раздразнение Ренегат, известна още като Хело-момичето, или каквото там беше името й.

Разбира се, онова, което сложи черешката на тортата в съмненията на Али, беше неоспоримият факт, че черното чудовище там долу изобщо не приличаше на хеликоптер от гражданската авиация. Ха, не и с тези страшни картечници, монтирани от двете му страни. Въпреки това, трябваше да признае, че в момента хеликоптерът не изглеждаше много плашещ, тъй като големи части от него бяха разглобени, извадени и лежаха пръснати върху различни покривки на пода.

Беше очевидно, че птицата няма да лети в небесата в скоро време.

Все пак, ако оръжието на Ози/Итън и помещението зад нея — което би накарало всеки посетител на годишната световна хакерска конференция да изпадне в компютърния еквивалент на оргазмено блаженство — не можеха да я убедят, че нейното предположение за „Черните рицари“ АД е правилно, то гледката на този смъртоносен военен хеликоптер със сигурност премахваше последните й съмнения.

В крайна сметка изпитваше известно удовлетворение да знае, че през цялото време е била права. Григ е бил много повече, отколкото изцапана в грес маймуна в работилница за мотори. За съжаление, наред с тази истина се върна и дълбоката тъга, която я бе обхванала, когато спря пред портите на „Черните рицари“ АД; разочароването и угризенията, защото Григ бе мислил, че не може да й има доверие, за да й каже истината.

Защо, Григ?

Трябваше да му постави този въпрос, докато още беше жив. Да го накара да сподели тази част от живота си с нея. Да настоява, за да го опознае по-добре, вместо постоянно да прехапва език и да чака деня, в който той ще реши да й се довери.

Но беше твърде късно.

Причинената от разкаяние тежест, заседнала в гърлото й, откакто Нейт влезе в дома на родителите й и съобщи, че те никога отново няма да видят красивото лице на Григ, стана още по-голяма и заплашваше да я задуши. Премигна бързо и се опита да я преглътне.

Което никога не функционираше.

По дяволите!

Не плачи! Не плачи!

Никога не бе проявявала стоицизъм, по-скоро обратното. Веднъж, в самолета за Лондон, докато гледаше филма „Марли и аз“, рева толкова силно, че мъжът до нея ходи два пъти до тоалетната, за да донесе шепа салфетки в опита си да я успокои. Но това неконтролируемо избухване в плач без всякаква причина в последно време се бе превърнало в талант, който се надяваше скоро да изчезне, но не беше сигурна, че ще се случи. Не и когато загубата на Григ беше толкова прясна… толкова непоносима…

— Чух го от един приятел уооо… той го чул от приятел уооо… той го чул от друг, че се мотаеш наокоолооо — завърши Ози/Итън с драматичен глас.