Ад на колела полностью

— ЦРУ? — попита Франк и за щастие се обърна така, че топлината, аромата и властната му същност изчезнаха. Най-сетне Беки можеше да диша свободно.

— Само ако знаех — отвърна Призрака.

Тя забеляза как очите на Али се разшириха при тази особено тревожна новина и се зачуди дали жената осъзнава, че току-що инстинктивно бе пристъпила по-близо до Призрака и дали той усеща, че без колебание бе поставил ръка на рамото й, за да я успокои.

Тези двамата водят безнадеждна борба, помисли си Бунтарката. Най-добре да си признаят един на друг и да приключат с това.

Да бе, точно така. Кого се опитваш да заблудиш? Сякаш имаш някакъв опит в любовта. Затова нощем те топлят единствено памучните чаршафи и господин Блу. Такава загубенячка! Ето, вече си на двадесет и пет, не съвсем грозна — поне според уверенията на приятелите от мъжки пол, и въпреки това цялото удоволствие, което получаваш в леглото, идва от осемнадесетсантиметрово парче син каучук, на което на всичкото отгоре му трябват и батерии.

— Мамка му! — Франк прокара пръсти през косата си и се намръщи, когато осъзна, че отново се е изпуснал пред дамите. Беки се запита дали внимава да се държи като джентълмен, когато отиде на север. О, да. Знаеше всичко за посещенията му в Линкълн Парк. Не знаеше само при кого ходи там, тъй като не можеше да го проследи. Слава богу, все пак й беше останало някакво самоуважение, когато ставаше въпрос за него. Беше изчерпала всички възможни средства, за да открие кой беше тайният му партньор или — уф! — … партньорка.

— Първо беше ФБР, а сега вероятно можем да добавим и очарователното ЦРУ в тази ужасна супа от букви — изръмжа Шефа. Клатейки глава, той погледна към часовника. — Вече е един след полунощ. Предлагам да приключим за днес. Може би утре ще успеем да хвърлим малко повече светлина върху това… това — поклати отново глава, — каквото и да е то.

Да, може би утре и Беки щеше да добие най-сетне смелост, за да му признае как наистина се чувства.

И също така, може би утре прасетата щяха да полетят.

Али не можеше да заспи.

Това нямаше нищо общо с осемчасовия следобеден сън или с непознатата обстановка, защото, въпреки че таванското помещение, предназначено за гостите на „Черните рицари“ АД, беше по-голямо от хотелска стая и имаше дори малък кухненски бокс и облепена с бели плочки баня с душ-кабина — поне за нещо Григ й бе казал истината — тук беше красиво обзаведено и много уютно.

Тухлените стени придаваха на стаята приятна атмосфера, въпреки сребристия тръбопровод на вентилационната система и откритите тръби на тавана. Онзи, който бе направил стенописите в халето на работилницата, очевидно го биваше и в другите стилове на живописта, което си личеше от абстрактния диптих17 над леглото. Използваната техника беше съвсем различна, но богатството от цветове беше като отличителен подпис. Рисунката се вписваше перфектно, заедно с тюркоазнозелената покривка на леглото и килима, който покриваше частично лакирания дървен под.

Така че проблемът не бяха стаята или удобният матрак. Нито пък безсънието й се дължеше на Фъстъка, който се бе изпружил до нея и включил мотора на пълни обороти.

Е, може би имаше малко общо с това. Все едно бе легнала до реактивен двигател.

Но не това беше основният й проблем.

Страхуваше се.

Смяташе, че е уплашена, когато скочи в колата и пое от Северна Каролина към Чикаго с намерението да пристигне без да спира за почивки. Сега осъзна, че тогава е била просто стресната. Защото си беше мислила, че ще се появи тук, ще опише проблема си и ще остави Нейт да се погрижи за всичко, а тя ще се върне у дома, може би след кратка екскурзия из Магнифисънт Майл18.

Ха-ха! Колко наивно! Не само че не се случи онова, което си беше въобразявала, ами научи и че е била подслушвана, че брат й е действал самостоятелно — контактът му във ФБР беше мъртъв, а тя най-вероятно беше следена и взета на мушка от ЦРУ.

Ето защо наистина се страхуваше.

Чий живот живееше сега? Не и нейния собствен, това беше сигурно. Подобни неща не се случваха на детските учителки. Освен ако, разбира се, тези детски учителки са имали по-големи братя, които са се специализирали в тайни операции за правителството.

Какъвто, за съжаление, беше нейният случай.

Дявол да го вземе, Григ! Какво, за бога, си мислел, когато си ме вкарал във всичко това?

Веднага след като тази мисъл мина през ума й, Али се почувства виновна. Григ никога не би я поставил умишлено в опасност.

Тук имаше нещо друго, нещо, което продължаваше да човърка като червей най-отдалечените кътчета на мозъка й. Но колкото пъти опитваше да се съсредоточи върху това, просто се подхлъзваше все повече и повече в дълбините на подсъзнанието си. Добре, беше време да помисли за нещо по-различно. Това препоръчваше майка й винаги, когато мислено кръжеше около отговора като пеперуда около цвете.