— Кучка? — услужливо подхвърли Беки.
— Щях да кажа раздразнителна. — Али прочисти гърлото си.
Да, кучка. Беки се изкиска. Обичаше Али. Наистина. Въпреки че беше малко наивна и твърде превзета… Това, разбира се, може би не беше съвсем честно, защото в сравнение с Бунтарката, повечето жени изглеждаха твърде превзети. Вероятно затова дразнеше Франк толкова много. Може би той си мислеше, че е голяма мъжкарана. Може би, ако тя…
Защо всяка мисъл в крайна сметка я връщаше към него? Май сериозно трябваше да се замисли за лоботомия.
— Всичко ще бъде наред — успокои тя другата жена и сложи ръка върху облеченото й в кожа рамо.
— Наистина ли? — попита Али с надежда. — Откъде знаеш?
— Тъй като Черните рицари са на твоя страна, а те са възможно най-добрите. Освен това Призрака по-скоро ще умре, отколкото да допусне нещо да ти се случи.
— Да. — Али Морган си пое дълбоко дъх и потръпна. — Точно от това ме е страх.
Брей! Тези двамата бяха неспасяеми.
Призрака се затваряше в себе си и се мръщеше на сестрата на Григ всеки път, когато мацката влезеше в стаята, а нейните очи ставаха големи като на кошута и бузите й се изчервяваха в секундата, щом той я погледнеше.
Може би това пътуване щеше да им помогне. Вероятно това, че ще бъдат заедно по принуда, беше необходимото обстоятелство, което да ги накара най-сетне да се предадат и да си признаят, че са
Мда. Али със сигурност нямаше представа какво прави, когато предложи да придружи Призрака в тази малка задача, но много скоро щеше да разбере. Само след около три часа, предположи Бунтарката, всичките й мускули ще започнат да се оплакват — силно.
Разбира се, благодарение на двама им със Стейди Сото, не разполагаха с никакъв друг вариант. Нейт не вярваше на търговските полети, защото, цитирам: „Те са за всеки и всички са в тях“, а в рамките на следващите двадесет и четири часа от военноморската база Грейт Лейкс на източното крайбрежие нямаше да излети нито един военнотранспортен самолет. Предложението на Али да вземат малкия й Приус бе отхвърлено от всички с презрително сумтене и смях, защото това нещо приличаше на количка за картинг с хидравличен волан и климатик. За съжаление, Рицарите разполагаха само с две транспортни средства на четири колела — форсираното сребристо Порше на Кристиан и Хамъра. Тъй като живееха в град, в който паркирането е истинско предизвикателство, Рицарите обикновено залагаха на обществения транспорт и такситата, когато времето бе неблагоприятно за каране на мотор.
И за съжаление, в момента Хамъра бездействаше в задната част на работилницата с извадена скоростна кутия, благодарение необичайния стил на шофиране на Стейди — необичаен, в смисъл че човекът изпитваше странно отвращение към съединителя. Поршето беше вдигнато на подемника с разглобен двигател, за което бе виновна самата Беки. Беше решила да използва възможността, докато бившият агент от SAS19 отсъства, за да сложи „мръсните си малки ръчички“ — думи на Кристиан, не нейни — върху неговото бебче и да почовърка блестящия му осемцилиндров двигател. Защото, нека бъдем честни, всеки двигател има нужда от малко промяна. За съжаление, тогава пристигна хеликоптерът и тя се отклони от целта си. Което й напомни, че е по-добре да отиде да сглоби отново турбокомпресора или когато Кристиан най-накрая се прибереше у дома щеше да я убие много бавно и много мъчително.
Така че… Оставаше само една възможност да вземат бързо флашката от кутията, а именно — петнадесет часа върху бучащо и ревящо двуколесно творение от стомана.
О, човече, след това Али щеше да бъде напълно скапана.
— Нека те запозная с Фантома — каза Беки, като се надяваше това да успокои изнервената жена, тъй като кой не би бил напрегнат заради такава супер машина, ревяща между краката му? — Заедно с Призрака, това лошо момче ще се грижи добре за теб.
Тя поведе колебаещата се Алиша към редицата мотори, паркирани до източната стена. Те бяха нейни произведения на изкуството (както и стенописите в халето или картините горе, в таванското помещение). Младата жена се гордееше с всеки един от тях. Не само защото бяха най-страхотните машини, но и защото олицетворяваха всеки един от мъжете, които се беше научила да уважава и обича през годините.
Всеки един мотор бе толкова уникален, колкото и Черния рицар, който го караше. Всяка една машина беше толкова издръжлива, колкото и мъжа, който й бе помогнал да го проектира.
