Скочи от леглото и изтича да се обади от долния етаж. Не искаше да води подобен разговор пред Марта.
— А-а-а-а-з съм.
— Пиян си — кисело отбеляза тя.
— Разбира се, че съм пиян. И аз имам чувства.
Елайза се усмихна. Имаше право. Самата тя цяла вечер се опитваше да напие Марта.
— Какво искаш?
— Какво искам ли? — смая се той от глупостта иМ. — Искам да се върнеш у дома и да ми обясниш какви са тези работи.
— Вече ти обясних — отвърна Елайза. Говореше нетърпеливо, защото изпитваше известно чувство за вина. Всъщност нищо не бе обяснила на Грег. Как би могла да го накара да проумее, че най-големият му недостатък е, че няма пенсионна осигуровка. — Виж, не става дума за
Грег се засмя, едновременно развеселен и обиден. Причината да се почувства развеселен бе само фактът, че бе изключително безгрижен човек.
— Съжалявам — каза Елайза и се ядоса на себе си, задето бе прибягнала до подобно клише. — Искам да кажа, че ти не си се променил и не си направил нищо лошо. — И това беше истината. Той си бе все същият безотговорен, отдаден на развлеченията свободен дух, в когото се бе влюбила преди четири години. — Аз съм се променила. — Не му каза, че онова, което някога бе намирала привлекателно у него, сега я отблъскваше. — Лягай си, Грег. Наспи се и ще изтрезнееш.
Елайза затвори. Краката иМ бяха ледени. Качи се горе тичешком и отново се пъхна в леглото. Сгуши се под завивката и се опита да прогони глождещата я мисъл, че пенсионното осигуряване не бе осигурило на Марта нужната закрила.
Октомври
14.
Когато Елайза пъхна ключа в ключалката, чу вече почнатия звук от плача на Марта. Бързо отвори вратата и без да спира, за да свали сакото си или да ослани чантата си, се хвърли към сестра си и се опита да измъкне телефона от ръката иМ. Беше удивително силна за дребосък като нея и здраво стискаше слушалката.
— Затвори телефона, Марта.
— Моля те, моля те, моля те, върни се у дома. Трябва да поговорим. Обичам те, Майкъл — умоляваше го Марта.
— Сега ще изключа телефона — спокойно каза той.
— Не, не, не, не можеш просто да ме изключваш. Аз съм ти съпруга.
— Чуй ме, съжалявам. — В гласа му нямаше съжаление, а яд. Просто искаше да прекъсне разговора с нея.
— Аз съм ти съпруга. Аз съм ти съпруга. Аз…
— Затвори телефона. — Елайза изтръгна слушалката от ръката иМ и натисна копчето. — Нямаш ли никакво достойнство? — разярена попита тя.
— Не, вече нямам. — Марта се олюля към стената и зарила силно.
Елайза прегърна сестра си и лекичко я залюля. Боже, искаше иМ се здравата да нарита това копеле Майкъл. Лицето на Марта бе разкривено и почти неузнаваемо. Когато издиша, сякаш изплю въздуха — дъхът иМ ужили бузата на Елайза като щипещ мраз. Болката на Марта беше толкова очевидна, че тя се запита дали сестра иМ ще успее да я улови, да я затвори някъде и да я захвърли.
Бяха минали малко повече от четири седмици.
Дори Марта започваше да разбира, че става дума за нещо повече от «глупаво спречкване».
— Къде са децата?
— Мейси спи, а Матю е в градината.
Елайза въздъхна с облекчение. Марта поне се стараеше децата да не стават свидетели на срива иМ.
— Нали се разбрахме да не му звъниш — скара иМ се Елайза. Знаеше, че Майкъл не иМ е позвънил. Той никога не се обаждаше. Доколкото тя знаеше, беше напуснал съпругата, децата и дома си, без да хвърли дори един поглед назад. Беше посетил децата само четири пъти през изминалите четири седмици. Общуването помежду им (неистово, ирационално и често в пияно състояние) се осъществяваше по инициатива на Марта.
— Трябваше да му се обадя. Позвъни ми брокерът.
— И ти му каза, че няма да купите Бридълуей, нали?
— Не точно.
— Марта, трябва да му кажеш — отчаяно настоя Елайза. Отдалечи се от сестра си, влезе в кухнята и сложи чайника на печката. През последните четири седмици стотици пъти иМ бе приготвяла чай. Не беше сигурна, че помагаше, но поне се занимаваше с нещо. Чувстваше се безполезна. Имаше нужда от занимание, дори и толкова тривиално като слагането на чайника. Понякога Марта го изпиваше, друг път течността си изстиваше в чашата, защото тя не иМ обръщаше никакво внимание. Елайза приготви чая и го отнесе на сестра си, която изобщо не бе помръднала. Нямаше сили. Елайза за пореден път се изненада колко дребничка изглежда Марта. Беше слаба жена, но сега направо се топеше през очите иМ. Понякога се боеше да я притисне твърде силно, да не би да я прекърши.
— Искаш ли аз да се обадя в агенцията. Не може да ги оставиш да си мислят, че са уредили продажбата, миличка, не е честно към продавачите.
— И към мен не е честно — възрази тя с учудващо силна горчивина. — Нищо не е честно.
Последните четири седмици бяха истински ад. Майкъл дори не искаше да разговаря с Марта. Не приемаше обажданията иМ.
Отначало му оставяше бодри и нехайни съобщения: «Скъпи, там ли си? Толкова е глупаво. Обади ми се. Хайде да изгладим нещата». Или пък: «Получаваш ли съобщенията ми? Децата си легнаха. Моментът е удобен да поговорим, защото сега е спокойно. Вечерял ли си? Сготвих любимия ти агнешки гювеч».
