Адвокат в леглото полностью

— Добре. Добре. Ще поискам съдебна заповед за доставчика. Ще мина по каналния ред. Ще спазвам правилата.

— Добре.

— И когато ми пратят разпечатката, какво ще разбера?

— Стив!

— Права си. Помогна ми достатъчно. Благодаря.

Тя въздъхна, въздишка на раздразнение.

— Мобилният телефон се води на името на застрахователна компания. „Бестия Кежълти“. Централата им е в Денвър.

— Истински ли е?

— Сандърс е работил там като главен оценител.

— Трудно ми е да си представя Чък Сандърс с бяла риза и вратовръзка да държи подложка с листове.

— Не става дума за коли. Не е оценявал леки пътнотранспортни произшествия.

Стив се замисли за миг. В короната на калистемона в задния двор присмехулник викаше женската си.

— И какви застраховки продава „Бестия“?

— Специализирани трудови злополуки.

— Специализирани? Какво означава това.

Виктория си наля още вино.

— В индустрията ги наричат „необичайни рискове“.

— „Необичайни?“ Какво пък значи това, по дяволите?

Мълчанието й го накара да се замисли. Отне му малко време.

— Увеселителни паркове с животни?

— Всякакви. Лъвското сафари. Дворецът на маймуните. Морският аквариум.

— И Делфинариумът? И предишният парк на Гризби. В Калифорния, първият, който са нападнали от ДОЖ?

— „Подводен свят“ — помогна му Виктория.

— „Бестия“ и тях ли ги е застраховала?

— Ще призова Гризби като свидетел в понеделник сутринта. Защо не го попиташ?

— Ти си голяма работа, Вик.

— Просто исках да изравня силите.

— Ти възвърна вярата ми в съдебната система.

— Престани. И ти би направил същото за мен.

Той не каза нищо.

— Не би ли го направил, Стив?

След около час Стив почука на вратата на кабинета и зачака.

— Влез — обади се Виктория.

Стаята беше тъмна, светеше само настолната лампа. Виктория се беше подпряла с две възглавници на разтегаемия диван и четеше. Беше облечена с копринена оранжева камизола и бели копринени панталони и на Стив му заприлича на фруктов сладолед на клечка.

Той се приближи към дивана, но тя вдигна ръка.

— Стой на място, каубой. Знаеш правилата.

— Искам просто да си поговорим. Това е всичко.

— А-ха.

Стив седна на ръба на разтегателния диван.

— Мисля, че току-що нарочно провали обвинението си.

— Как разбра?

— Когато снемах показанията на Гризби, той отрече изобщо да е познавал Сандърс. По време на кръстосания разпит ще докажа, че лъже. Доверието в него ще бъде разклатено и никой няма да повярва на версията му за стрелбата.

— Гризби казва, че не знаел, че Сандърс е работил за застрахователната компания, и аз му вярвам.

— Как е възможно? След удара в „Подводен свят“ Гризби трябва да е подал иск.

— Младши оценител е оправил всичко на място. Сандърс само е одобрил документите от домашния си офис. Архивът на „Бестия“ го потвърждава.

— Значи казваш, че е просто голямо съвпадение. Човекът, одобрил обезщетението първия път, случайно се оказва крадецът втория път.

— Няма никакво съвпадение. Сандърс знае къде се намира всеки дресиран делфин в страната. Щом като от „Хардкасъл“ го наели, вече е бил наясно откъде може да открадне най-добрите.

— Не ми се вярва. Не ми пише в документите. Гризби вероятно е познавал Сандърс и е искал да го убие.

— Защо?

— Защото само така клиентът ми ще бъде свободен.

Стив извъртя китката си и вдигна тигана на трийсет сантиметра от котлона. Гордееше се, че може да прави напълно симетрични омлети с ябълки и чедър — сиренето се разтопяваше до самия край, без да потича навън.

— Мирише супер — каза Виктория като провери какво има на кухненската маса. Препечени английски хлебчета, прясно сварено кафе и нарязана папая. — Някой иска нещо.

— Не бъди толкова цинична, Вик. Знаеш, че обичам да ти приготвям закуска събота сутрин.

— Само когато си бил лош петък вечер.

Боби влезе, бос, с фланелка на „Маями Хийт“, която му стигаше до коленете.

— Вкусно. Ще се сдобрявате ли, вуйчо Стив?

— Хей, престанете и двамата — Стив сервира омлета на Виктория и започна следващия. — Не може ли човек да направи нещо хубаво за хората, които обича?

— Повечето хора могат. Боби, защо според теб вуйчо ти е толкова внимателен?

— Нямам представа, но ми харесва — момчето излапа едно парче папая. — Може ли да ти подавам днес, вуйчо Стив?

— Веднага щом се върнем от моргата.

— Супер! Мога ли да гледам аутопсия?

— Не. Само ще се срещнем с доктор Линг.

— Това било значи — каза Виктория. — Ще се опитваш да подкупваш свидетели.

— Виж, имам право да разговарям със свидетелите ти.

— Не искаш да кажа на доктор Линг да те отсвири, нали?

— Доктор Линг така и така няма да говори с вуйчо Стив — заяви Боби. — Доктор Линг го мрази.

Стив обърна втория омлет. Този път ръката му потрепери и сиренето се разтече върху тигана.

— Не, не ме мрази, хлапе.

— Чух я да казва, че иска да ти изтръгне сърцето.

— Тя е патоанатом. Това беше професионално изказване.