— Беше прекалено тъмно и прекалено далече. Водеше делфините към открито море и го видях само в гръб.
Радиостанцията в патрулната изпращя и латиноамериканецът се навря вътре да се обади. Когато се измъкна, рече:
— Можем да предположим, че племенникът ти не е към четирийсетте и не тежи стотина килограма, нали?
— На дванайсет е и е като клечка.
— Хубаво. Значи не е мъртвецът.
Върнаха се в Делфинариума с патрулката. Ченгетата казаха на Стив всичко, което им бяха предали по радиостанцията. Уейд Гризби беше прострелял някого и той облечен в неопрен. Трети съучастник, каза ченгето. Станало на пътеката до будката на охраната. Племенникът на Стив не бил близо и не видял какво се е случило. Хлапето сега разговаряло с детектива. Нищо му нямало.
Стив въздъхна облекчено. Ако Виктория беше сърцето му, то Боби беше душата му. Преди година и половина Стив беше рискувал всичко, за да спаси момчето — всъщност да го отвлече — от собствената му майка. Джанис Соломон, сестрата на Стив, беше наркоманка, жестока майка и патологична лъжкиня — и това бяха най-добрите й качества.
Когато дойде да живее при Стив, Боби беше изтормозен и безпомощен, сънуваше кошмари и психиката му беше съвсем разклатена. Тогава Стив реши, че ще направи всичко, за да осигури на хлапето по-добър живот. Боби беше отбелязал страхотен напредък, но имаше и периоди на влошаване. Беше обаче толкова мил и невинен, че караше Стив да вярва в добротата на човешкия вид, въпреки всички доказателства за тъкмо обратното.
Още три полицейски коли и една линейка се бяха строили покрай дигата със запалени фарове. Дружинка ченгета в униформи и двама цивилни се щураха наоколо. Пристигна и пожарна кола и от нея изскочиха двама пожарникари. На магистралата се чу воят на още една сирена.
Боби седеше на няколко метра от басейна на косатката, увит в розова плажна кърпа, и пиеше кола от кутийка. Един заместник-шериф от участъка на Маями-Дейд — Стив го познаваше от Съдебната палата — си записваше нещо в бележник.
— После вуйчо Стив се затича след мъжа — каза Боби разпалено. — Да бяхте го видели. Страхотен беше! Тичаше с милиарди мили в час.
— Хей, хлапе. Как си? — Стив вдигна племенника си и го прегърна.
— Хвана ли го? Защото трябва да ти дадат голяма награда, огромно парче чедър.
Заместник-шерифът вдигна ръка.
— Дайте ни една минутка, господин Соломон.
Стив внимателно огледа племенника си.
— Сигурен ли си, че си добре, Боби?
—
— Някъде в залива.
Лицето на Боби замръзна. Ентусиазмът му секна.
— Къде в залива?
— Не знам, хлапе. Плуваха към южния край на Флорида Кий.
Което значеше, че вече можеше да са в дълбокия син Атлантик, но Стив предпочете да го премълчи.
— Можеш ли да ги намериш, вуйчо Стив? — в гласа на Боби трепна страх. — Можеш ли да ги върнеш?
— Ще се опитам, хлапе.
„Не знам как обаче. Със съдебна заповед?“
— Моля те, вуйчо Стив.
— Ще се постарая максимално.
— Не е достатъчно!
— Моля?
— Не е достатъчно. Не е достатъчно. Не е достатъчно. Искам ги. Сега!
Хленчеше. Полюшваше се. Устата му се изкриви. Старият Боби. Неуверен и уплашен. А беше отбелязал такъв напредък, беше се социализирал толкова много… На Стив му призля, като си спомни за насиненото измъчено хлапе, останало само кожа и кости, заключено в клетка за кучета, с покрити с гноясали рани крака.
Вдигна момчето. То го обви с крака през кръста. Стив го притисна и му прошепна в ухото:
— Спокойно, Боби.
— Да бе — не изглеждаше убеден.
Стив усети сълзите, които се стичаха по лицето му — мокреха бузата му.
— Знам колко много обичаш Спънки и Мисти. Те са ти като братчето и сестричката, които нямаш.
— Това можете да го оправите — изсумтя Боби.
— Как?
— Двамата с Виктория.
— А, това ли? Дай първо да върнем делфините, а после ще решаваме дали светът се нуждае от още Соломоновци.
— Става — отвърна Боби. Май се оправяше. Пусна Стив, избърса си носа с палец и се обърна към заместник-шерифа. — Искате ли да чуете останалото от показанията ми сега, полицай?
Каза го като вещо лице, което дава показания от години. Такъв беше Боби. Веднъж бръщолевещо хлапе, в следващия миг можеше да назове всяка бариера по магистралата от Хомстед до Сейнт Луси.
— Сигурен ли си, че си добре? — попита Стив.
— Върви — отвърна Боби. — Може да събереш някакви улики.
Стив остави Боби със заместник-шерифа и тръгна към застаналите в полукръг ченгета на пътеката, която водеше към къщичката на охраната. Над ниската ограда от фикуси се подаваха два големи крака в неопренови ботуши.
Стив се приближи и огледа тялото. Мъж в черен неопренов костюм, като този, с който беше облечен онзи на джета. Лежеше по гръб в локва кръв. Голяма локва. Повече кръв, отколкото изглеждаше, че може да побере човешко тяло. На гърдите му зееше огромна рана. Изстрел от пушка от близко разстояние. Грозна работа.
