Наблизо се заковава на място един омнибус и неколцина пътници слизат от него. Един от тях, прилично облечен мъж, среден на ръст, е по-забързан, отколкото е допустимо за човек с добро поведение, и в бързината едва не нагазва в натрупаната мръсотия; отскача назад тъкмо навреме, като уличен клоун, който изпълнява номерата си пред цвилещите от смях обитатели на Севън Дайълс. Смутен, той сваля шапката си, и продължава вече по-предпазливо. Забележително е как освободената от шапката коса се развява около главата му. От челото надолу видът му е крайно сериозен, дори тревожен — като че ли е закъснял за работа и се безпокои, че ще го мъмрят, но от челото нагоре е истинска забава — развяващо се на вси страни изобилие от златисти къдрици, подобни на малко, пухкаво животинче, което е паднало от небето върху главата му, вкопчило се е в нея и няма никакво намерение да се махне оттам.
Шугър се усмихва, облекчена от мисълта, че погледът й най-сетне е паднал върху нещо забавно; притисна отново пакета към гърдите си, и тръгва лениво надолу по улицата. Трябва й да повърви само още няколко минути по този павиран бряг, озовала се за миг в бъдещето на Лондон, и ще събере сили да се прибере.
Оставете сега Шугър за малко; тя копнее да върви съвсем сама, непозната за никого. Вече е забравила мъжа със смешната коса, когото вие сигурно счетохте за обикновен минувач, просто цветно петно, поставено за колорит, за да ви откъсне за кратко от мислите за хората, с които държите да се запознаете. Сложете край на ленивите мечти. Прекосете лъскавия Рубикон на Риджънт Стрийт, но внимавайте да не ви бутне някоя кола и да не нагазите в конските фъшкии; и проследете внимателно онзи смешен човек.
Каквото и да правите, не допускайте фигурата му да се стопи в тълпата — защото всъщност той е много важна личност, и ако го следвате, ще ви отведе на много по-високо място, отколкото бихте могли да си представите.
Уилям Ракъм, който един ден ще застане начело на веригата парфюмерийни фабрики „Ракъм“, но засега не оправдава очакванията на близките си, счита, че се нуждае отчаяно от нова шапка. Затова бърза толкова. Затова е по-добре и вие да престанете да зяпате подир полюшващите се фусти на отдалечаващата се Шугър, да престанете да се взирате в изхвръкналите лопатки на гърба й, в тънката талия и кичурите червеникава коса, изплъзнали се изпод шапката й, и вместо това да хукнете подир Уилям Ракъм.
Колебаете се. Шугър се прибира в публичния дом със странното наименование „При госпожа Кастауей“2. Иска ви се да видите как изглежда един публичен дом отвътре, нали? Защо да пропуснете това, което предстои да се случи, и то за да вървите по петите на някакъв непознат, на някакъв… мъж? Разбира се, онази подскачаща купчина златиста коса беше забавна гледка, но като изключим това, у него нямаше нищо кой знае колко интересно — особено ако го сравним с жената, която едва сте започнали да опознавате.
Но Уилям Ракъм един ден ще оглави парфюмериите „Ракъм“. Шеф на парфюмерийна верига! Ако искате да се издигнете в света, не можете да си позволите да се мотаете в компанията на проститутки. Трябва да намерите сили в себе си и да проявите изключителен интерес към въпроса защо Уилям Ракъм се нуждае така отчаяно от нова шапка. Ще се опитам да ви бъда от полза, доколкото мога.
Той държи старата си шапка в ръка, защото предпочита да ходи гологлав в един свят, в който всички мъже носят шапки — дотолкова се срамува от старомодно високата шапка с оръфана периферия. Разбира се, независимо от това дали тя е на тавата или в ръката му, хората ще го зяпат съжалително, точно както го гледаха вътре в омнибуса… наистина ли си мислят, че той не забелязва подигравателните им усмивчици? О, Господи! Как е възможно да се стигне дотук! Нещата от живота са в съзаклятие… но не, не е редно да отправя такива обвинителни обобщения… По-скоро би мото да се каже, че някои враждебни елементи на този живот са против него, и засега той не вижда начин да се пребори с този заговор.
Но накрая той със сигурност ще победи; трябва да победи, защото е убеден, че неговото лично щастие е жизнено-важно за една по-обхватна житейска схема. Не си е въобразил, че има по-голямо право на щастие от повечето хора, не, нищо подобно. По-скоро личната му съдба е нещо като… като опорна греда, от която зависят много други неща, и ако той бъде смазан от житейски нещастия, нещо по-голямо би рухнало заедно с него — а Животът не би допуснал такова нещо, нали?
Уилям Ракъм пристигна…
(Следите ли още мисълта ми?)
