Но за това (освен всичко, с което би могъл да си помогне сам, както бе почнал рано да съзнава) нямаше лек. Защото на петнадесет години, а дори и малко преди това, Клайд започна да разбира, че неговото образование, както образованието на сестрите и брат му, е било печално пренебрегнато. И за него би било доста трудно да превъзмогне тази пречка, като вземеше пред вид, че други момчета и момичета с повече пари и от по-добри семейства се обучават за разни специални професии. Как ли би могъл да стъпи човек на крака при такива обстоятелства? Още на тринадесет, четиринадесет и петнадесетгодишна възраст, когато започна да поглежда вестниците, които представляваха твърде светско четиво и не се допускаха в техния дом, той откри, че в най-много случаи се търсят квалифицирани работници или момчета за усвояване на занаяти, които в момента не го интересуваха много. Защото, верен на разбиранията на среден американски младеж или на общото американско отношение към живота, той смяташе, че всяка чисто физическа работа е под неговото достойнство. Какво? Да работи на машина, да реди тухли, да се учи на дърводелство, мазачество или водопроводно дело, когато момчета с нищо не по-добри от него стават писари и аптекарски помощници, книговодители, чиновници в банки, в бюра за покупко-продажба на недвижими имоти и разни такива! Не е ли унизително, жалко, както в живота, който бе водил досега, да носи вехти дрехи и да става тъй рано сутрин и да върши всичките прости неща, които трябва да вършат такива хора?
Защото Клайд бе толкова суетен и горд, колкото и беден. Беше една от онези интересни личности, които гледат на себе си като на нещо съвсем различно от другите — никога не се чувстваше съвсем и неделимо свързан със семейството, член на което беше, нито се чувстваше някак особено задължен спрямо онези, които бяха отговорни за идването му на този свят. Напротив, беше склонен да съди родителите си, не твърде рязко или сурово, но с много безпристрастно зачитане на техните качества и способности. И въпреки всичко при такава разсъдъчност в тази насока той все не съумяваше (поне до шестнадесетгодишна възраст) да установи някаква линия на поведение за самия себе си, пък и след тази възраст остана много неумел и колеблив в това отношение.
Между другото по това време у него започна да се събужда половото влечение или половата съблазън и вече много го интересуваха и тревожеха прелестите на другия пол — това, което го привличаше у момичетата и което влечеше тях към самия него. И, естествено, успоредно с това доста започна да го тревожи въпросът за собственото му облекло и външност: как изглежда той и как изглеждат другите момчета. Сега го измъчваше мисълта, че дрехите му не са добри, че не е толкова хубав, колкото би могъл да бъде, че не е тъй интересен. Какво проклето нещо е да се родиш беден, да нямаш никого, който да направи нещо за тебе, и да не си в състояние да направиш много нещо сам ти!
Колчем му се случеше да поразгледа себе си, когато се намереше пред огледало, като че ли се уверяваше, че не е чак толкова грозен: правилен, добре оформен нос, високо бяло чело, къдрава лъскава черна коса, черни и доста тъжни от време на време очи. Въпреки това фактът, че има такова нещастно семейство, че никога не е имал никакви приятели и не може да има, както го виждаше, поради работата и кръвната връзка с родителите му, сякаш все повече и повече изостряше у него някаква душевна потиснатост или меланхолия, която не му обещаваше нищо добро в бъдеще. Това го караше да се бунтува и поради това навремени да се отпуска. Заради родителите си и въпреки външността си, която бе всъщност приятна и по-подкупваща, отколкото у повечето момчета, беше склонен да тълкува неправилно любопитните погледи, които от време на време му хвърляха млади девойки с толкова различно от неговото обществено положение — презрителния и все пак доста приканващ начин, по който го поглеждаха, за да видят дали се интересува от тях, или не, дали е смел или страхлив.
И въпреки всичко, преди изобщо да спечели някакви пари, винаги си беше твърдял: „Само да имам по-прилична яка, по-скъпа риза, по-изящни обувки, хубав костюм, елегантно палто, както имат някои момчета!“ Ах, фините дрехи, удобните жилища, часовниците, пръстените, иглите за вратовръзка, с които се кичеха някои момчета! Какви контета бяха вече много младежи на негова възраст! Някои родители направо подаряват на момчетата си на неговите години коли, да се возят с тях. Човек можеше да ги види по главните улици на Канзас сити как прехвърчат насам-натам като мухи. И с хубави момичета. А той нямаше нищо. И никога не бе имал.
И все пак човек можеше да прави толкова много неща на този свят толкова хора бяха така щастливи, печелеха такива успехи! Какво трябва да направи? Накъде да се обърне? С какво да се залови и да го овладее — нещо, което да го изведе някъде? Клайд не можеше да реши. Не можеше да се установи. А тези негови чудновати родители в никой случай не знаеха достатъчно, за да го посъветват.
