Той се мъчеше да спечели всяка възможна педя разстояние за сметка на другите коли. На Шестнадесета и Уошингтън забеляза сравнително по-свободно разстояние до следващата пресечка вляво, направя завой и се понесе по тази улица обратно към Уайондот. Тъкмо когато наближи пряката и като се канеше да завие с голяма скорост, той мина много близо до бордюра и едно момиченце на около девет години, което тичаше към пресечката, се озова точно пред движещия се автомобил. Понеже нямаше възможност да извие и да го заобиколи, колата го блъсна и повлече няколко крачки, преди да може да спре. В същия миг поне пет-шест жени нададоха пронизителни писъци, а още толкова мъже, станали свидетели на злополуката, закрещяха.
В миг всички се втурнаха към детето, което бе повалено и прегазено от колелетата. А Спарсър, като надзърна навън и ги видя да се събират над повалената фигура, изпадна в неописуем смут, който му рисуваше полицията, баща му, собственика на колата и сурово наказание в най-различна форма. Тогава, макар сега всички други в колата да се бяха изправили на крак с ужасени възклицания като „О, боже! Той удари едно момиченце!“, „Ах божичко, той уби дете!“, „Какъв ужас!“, „Боже господи!“, „Боже мили, какво ще правим сега?!“ Спарсър се обърна и извика:
— Майко мила, полицията! Трябва да се измъкна от тая история с тая кола!
И без да пита другите, които все още стояха полуправи, но почти онемели от страх, включи на първа, втора и после на трета скорост, даде толкова газ, колкото можеше да издържи моторът, и полетя към следващата пряка.
Но там, както и на другите пресечки в този квартал, стоеше полицай и понеже беше забелязал някаква бъркотия на кръстовището в западна посока, бе напуснал поста си, за да види какво става. В същия миг до слуха му стигнаха викове: „Спрете тая кола!… Спрете тая кола!“ Един мъж, втурнал се от местопроизшествието подир лимузината, му я посочи и извика:
— Спри тая кола! Спри тая кола! Те убиха дете.
Тогава, схванал какво значи всичко това, полицаят се обърна към колата и същевременно поднесе към устните си полицейската свирка. Но Спарсър, вече доловил виковете и видял полицая да напуска поста, профуча покрай него по Седемнадесета улица и се понесе почти с четиридесет мили в час, закачи след миг колелото на някакъв камион, в следващия миг одраска калника на друг автомобил, отминавайки коли и пешеходци на един пръст разстояние и по-малко, докато всички други зад него в колата седяха сковани и настръхнали, с широко отворени очи, стиснали ръце, със замръзнали лица и слепени устни или, както правеха Хортензия, Люсил Пикълъс и Тина Когел, току се обаждаха и повтаряха: „О, божичко!“ и „О, какво ще правим сега?“
Но полицията и онези, които се бяха спуснали да ги преследват, не се предаваха така лесно. Като не можа да разчете номера на колата и разбра от първите още движения, че тя няма намерение да спре, полицаят силно и продължително наду свирката си. Постовият на следващия ъгъл видя бясно носеща се кола и схвана какво значи това, наду и той свирката, после спря и скочи на стъпалото на минаваща открита кола и заповяда на водача да следва лимузината. При това, разбрали, че е станало нещо нередно и подушили нещо интересно, три други коли, карани от любители на приключения, се присъединиха към потерята, надули силно клаксоните си.
Но Пакардът имаше много по-голяма скорост от всичките преследвачи и макар в продължение на първите няколко пресечки все още да се чуваха викове „Спрете тая кола! Спрете тая кола“, скоро те замряха и отстъпиха мястото си на продължителните отчаяни вопли на далечни автомобилни сирени.
Спарсър, взел вече доста голяма преднина, съобрази, че правият път е най-лесен за преследване и сви бързо в Макги, сравнително тиха уличка, по която профуча през няколко пресечки до широкия и криволичещ Гилъм Паркуей, който вървеше на юг. Но след като измина с бясна скорост кратко разстояние, той реши отново да свие по Тридесет и първа улица, уплашен от къщите в далечината и убеден, че предградията на север като че ли предлагат най-голяма възможност да се укрие от преследвачите си. Затова зави с колата наляво в тази улица с мисълта, че в подобни сравнително безлюдни улици ще може да маневрира по-лесно и така да избяга от потерята — поне дотолкова, че да остави пътниците си някъде и да върне колата в гаража.
