Клайд го чу да говори и погледна навън, но не видя никъде Хортензия, а понеже не можеше да направи за Спарсър нищо повече, отколкото да го положи на дъното на колата, заоглежда се със смъртна тревога на всички страни. Защото мисълта за полицията и неизбежното преследване много го измъчваше. Трябва да се измъкне от тази история. Не бива да го хванат тук. Като си помислеше какво щеше да му се случи, ако го хванат тук… как щяха да го опозорят, а вероятно и да го накажат… щяха да го лишат от целия този чудесен свят, преди да може да каже и една дума. Майка му щеше да се научи… господин Скуайърз… всички. Положително щеше да отиде в затвора. О, колко ужасна бе тази мисъл — тя го измъчваше като някаква машина за изтезания. Те не можеха да помогнат с нещо повече на Спарсър и само се излагаха на опасността да бъдат заловени от полицията поради бавенето си. Затова с думите „Къде отиде госпожица Бригз?“ той се измъкна от колата и я затърси с поглед из тъмните заснежени полета. Мисълта му беше, че първо ще й помогне да отиде, където тя пожелае.
Но тъкмо тогава в далечината се чуха клаксоните и бръмченето на най-малко два мотоциклета, бързо приближаващи се точно към това място. Защото жената на тукашния жител, дошъл при тях, щом чула трясъка и виковете, веднага бе телефонирала на полицията, че е станала злополука. И ето че същият този човек вече обясняваше:
— Те ще са. Аз казах на жена си да телефонира за бърза помощ.
И като чуха това, всички хукнаха да бягат, защото им стана ясно какво означава то. А освен другото, като погледнеше отвъд полето, човек можеше да види фаровете на приближаващите се мотоциклети. Те стигнаха ъгъла на Тридесет и първа и Кливлънд заедно. Тогава единият сви на юг, точно към това място, по Кливлънд авеню. А другият продължи на изток по Тридесет и първа, като търсеше злополуката.
— Бягайте, за бога, бягайте всички! — възбуден пошепна Хеглънд. — Пръскайте се!
Той веднага хвана Майда Аксълрод за ръка и затича на изток по Тридесет и пета улица, на която лежеше разбитата кола, и отвъд, по затънтените източни предградия. Но след миг реши, че това няма да му помогне, че би било твърде лесно да го преследват по такава улица, затова изви на североизток направо през откритите полета вън от града.
И сега Клайд също така внезапно осъзна какво би значело да го хванат — как всичките му красиви мечти за удоволствия в живота положително ще завършат с позор, а вероятно и затвор и също се втурна да бяга. Само че вместо да последва Хеглънд или някого от другите, той се насочи на юг по Кливлънд авеню към южните граници на града. Но и той като Хеглънд си даде сметка, че това прави преследването много лесно за всеки, който би решил да го последва, затова навлезе в откритите полета. Само че вместо да тича навън от града, както преди, сега сви на югозапад и затича към онези улици, които се намираха на юг от Четиридесета. Понеже преди да ги стигне, трябваше да измине голямо празно пространство само с една купчинка храсти по-наблизо, а фаровете на мотоциклетите вече шареха по пътя пред него, той изтича при тези храсти и се стаи зад тях.
Само Спарсър и Лора Сайп бяха останали вътре в колата и Лора тъкмо започваше да идва на себе си. А отвън бе останал само много смаяният местен жител.
„Гледай ти каква била работата! — изведнъж каза той на себе си. — Те трябва да са откраднали тая кола. Не може да е била тяхна, в никакъв случай.“
Точно в този момент първият мотоциклет пристигна на местопроизшествието и Клайд от не много отдалеченото си скривалище можа да чуе разговора.
— Е, май не успя да избягаш в края на краищата, а? Мислеше се за много хитър, ама не сполучи. Точно ти ни трябваш, но къде са другите, а? Къде са?
И като чу жителя на предградието да заявява решително, че няма нищо общо с цялата работа, че истинските пътници от колата са току-що избягали и може още да бъдат заловени, стига полицията да пожелае, Клайд, който все още чуваше какво се говори, първо запълзя на ръце и колене по снега на юг и югозапад, към някои от онези далечни улици, които, осветени с фенери, неясно мъждукаха пред него и сред които скоро, ако не го хванеха, се надяваше да се укрие — да се загуби и да се спаси (в случай че съдбата се смили) от мъките, наказанието, безкрайните неприятности и разочарованието, които сега положително го очакваха.
