— Не съм. — Чандрис се опита да го каже спокойно. Във файловете на „Ксирус“ не се споменаваше нищичко за сенамек-семплери. Започна да си дава сметка, че знанията ѝ съвсем не са толкова пълни, колкото си мислеше. — Къде е господин Дейвий? — попита тя, за да смени темата.
— Само Ханан, ако обичаш — меко я смъмри Орнина. — А аз съм Орнина. На един ловен кораб няма място за ненужни формалности. И освен това такива обръщения ни карат да се чувстваме по-стари, отколкото бихме искали.
— Извинявай — измрънка Чандрис.
— Няма нищо. Колкото до въпроса ти, още е в леглото. Надявам се, че спи — той ще ръководи излитането, а това не е работа за недоспали. — Тя погледна Чандрис. — Легна си късно, нали?
— Опитах се да прехвърля всички наръчници — каза Чандрис. — Много от нещата на „Газела“ са ми непознати.
— Ловните кораби са особена порода — съгласи се Орнина. — Така и трябва. Прати обикновен кораб до Ангелиада и всичко в него ще се изпържи. Електромагнитни излъчвания, потоци твърди частици, магнитни завихряния… Но, разбира се, ти си запозната с всичко това.
— Разбира се — промърмори Чандрис. Беше разтревожена. Никога не бе попадала на нещо конкретно за Ангелиада. Ако беше толкова опасно, трябваше да поправи този пропуск, и то бързо. — Е, ако нямаш нужда от мен, ще отида да приготвя нещо за закуска — добави тя и тръгна към вратата.
— Добре — каза Орнина. — Но след като свършиш, ще се радвам да ми помогнеш малко. Искам да сглобя това нещо преди Ханан да е станал.
Чандрис стисна зъби.
— Разбира се. Няма да се бавя.
„Край на идеите за повече четене“ — помисли си тя, докато вървеше по тесния коридор. Е, поне не бе толкова опасно, колкото просто неприятно. Дейвий се занимаваха с лов на ангели цели единадесет години. Със сигурност знаеха какво правят.
Независимо колко опасна бе Ангелиада, щеше да се справи с едно пътуване дотам. А повече не ѝ трябваше.
Следеше хронометъра в контролната кабина по-скоро от любопитство. „Газела“ потегли точно в 6:00:02.
Излитането много приличаше на излитането на совалката за „Ксирус“ от Ухуру — усещане за гладко движение по дебелата бетонна пързалка и нагоре към небето и равномерният звук на двигателите отзад.
Но в онзи ден тя се намираше в салон за пътници, без монитори и дисплеи и без непрекъснатите разговори между Ханан, Орнина и контролната кула… стартът на космически кораб бе много по-интересно събитие, отколкото ѝ изглеждаше тогава.
Първо, звукът на двигателите не бе просто единичен рев. Беше смесица от няколко различни рева — по един за всеки двигател — и само комбинацията оставаше равномерна. Небето в никакъв случай не можеше да се нарече празно — в района летяха поне стотина други кораба, някои от които прекалено близко, дори опасно близо.
— Наближаваме стартовата чиния, Чандрис — каза Орнина. — Задната камера, ако искаш да гледаш.
Чандрис погледна съответния дисплей. Ето я, или поне така реши тя. Изглеждаше почти чуплива, оформена като огромна чиния… и сякаш всеки момент щеше да експлодира.
И наистина експлодира. От стотици места по краищата ѝ се разхвърчаха искри и повърхността ѝ заблестя от светлина. Под светлината сякаш цялото проклето нещо се разпадаше на части…
И след това неочаквано изчезна. Заедно с целия град отдолу.
Чандрис изненадано местеше поглед от един дисплей на друг… и едва след това си даде сметка, че градът е изчезнал, защото „Газела“ внезапно се е насочила право към небето.
Право към небето.
— За първи път ли излиташ от стартова чиния?
Чандрис се обърна към Орнина.
— Не съвсем — отговори тя, като напрегнато се питаше дали би трябвало да ѝ е за първи път. В материалите на „Ксирус“ не се споменаваше нито дума за стартови чинии. Да не би да беше нещо специфично за ловните кораби? — Но за първи път ми се случва да видя какво точно става — добави тя с надеждата, че това ще замаже положението.
Изглежда, успя.
— Страхотна гледка, нали? — обади се Ханан. — Особено когато чинията сякаш се разпада. И досега не мога да си обясня какво точно поражда тази илюзия.
— Направи повторна проверка на траекторията — каза Орнина. — Трябва да излезем на орбита към катапулта.
— Добре — кимна Чандрис, нагласи панела на компютъра пред себе си и се зае за работа. Поне това го беше научила идеално. Вектора на „Газела“… ето го. Всичко, което трябваше де направи, бе да извика съответния дисплей и да наложи линиите…
— Изглежда наред — докладва тя. — Може би сме съвсем мъничко настрани.
— Настрани, да — отговори Ханан. Ревът на двигателите за секунда стана по-дълбок, след което възстановиха нормалния си ритъм. — Нищо чудно. Втора площадка иинаги изстрелва малко настрани. Може би някой ден ще се сетят да я оправят.
— Не и докато не оправят Четвърта площадка — каза Орнина. — ПВП2, Чандрис?
Чандрис хвърли поглед на дисплея и откри необходимото число.
— Около петнадесет минути.
— Добре. — Тя леко наклони глава. — Сега всичко върви по план, така че можеш да идеш в каютата си и да наваксаш малко сън. А и след като стигнем Централата, ще минат поне два часа, докато се приближим достатъчно, за да търсим ангели.
