Чандрис се поколеба. Наистина бе уморена — нямаше съмнение в това. Но вече бе свикнала. Да не говорим, че несъмнено щеше да ѝ е от полза да знае как точно изглежда катапултирането, ако някога ѝ се наложеше да говори за това. В края на краищата, повечето хора не бяха чак толкова наивни, че да повярват на всяка изречена от нея глупост.
— Благодаря — отговори тя. — Предпочитам да остана.
Катапултът съвсем не бе толкова зрелищен, колкото стартовата чиния. Всъщност всичко, което можеше да се забележи, бяха пет раздалечени групи разноцветни светлини, които непрекъснато премигваха, сякаш в синхрон с катапултните маркери на навигационния дисплей. Ханан насочи „Газела“ в центъра на светлините, сигнализира на някого, че са готови, и гласът по радиото започна кратко обратно броене. Последва трепване — на границата на възприятието — и внезапно светлините на дисплея изчезнаха, за да се сменят с…
— Мамка му! — ахна Чандрис. Тялото ѝ се сгърчи в спазъм.
— Какво? — възкликна Орнина.
За един ужасен миг Чандрис не бе в състояние дори да говори. Вцепенена от ужас, тя не можеше да отвърне поглед от нещото на екрана. Беше
— Добре дошла в Централа Ангелиада — сякаш някъде много отдалеч се чу гласът на Ханан. — Често я наричат най-грозната станция в познатия космос. По реакцията ти предполагам, че споделяш мнението, а?
— Какво? — С неимоверни усилия Чандрис успя да откъсне очи от ужаса на дисплея.
Ханан едва забележимо повдигна вежди.
— Това е космическа станция — меко каза той.
Известно време тя само го гледаше, докато думите му най-сетне не започнаха да си пробиват път през страха към ума ѝ. Събра кураж и отново погледна дисплея.
Паякът беше изчезнал. Вместо него наистина се виждаше космическа станция.
Двете половини на тялото представляваха два тумбести цилиндъра с изтъняващи краища. Централните им секции бавно се въртяха, за да създадат изкуствена гравитация. Съединяваше ги една по-тънка секция, приличаща на двойна огърлица от големи яркооранжеви перли — спасителните капсули на станцията.
Тя пое дълбоко дъх и издиша през треперещите си устни.
— Съжалявам — промърмори тя, изчервена от срам. — Стори ми се, че виждам… нещо друго.
— Огромен паяк — каза Ханан.
Чандрис отново пое дълбоко дъх — май помагаше.
— Именно — кимна тя, като се мъчеше отново да влезе в ролята си. — Съжалявам. Никога не съм си падала по паяците.
— И аз — каза Орнина. — Понякога още ме побиват тръпки, като видя това местенце.
„Газела“ се намираше на достатъчно разстояние от разперените паешки крака, за да се виждат бавно премигващите светлини по краищата им.
— Това са полюсите на мрежата, така ли? — неуверено попита Чандрис.
— Да — каза Орнина. — Другият край на станцията е всъщност катапултът, който ще ни върне на Сераф.
— А приличащите на крака конектори ги свързват с командния пункт и електроцентралата в средата — добави Ханан. — Тук не можеш да ги оставиш да висят свободно в космоса, както обикновено. Лъченията от Ангелиада веднага биха ги разместили и щеше се наложи да се връщаме до Сераф сума време. Двадесет светлинни минути не е кой знае колко в галактически мащаби, но пътуването е страшно дълго.
— Така си е — измърмори Чандрис, като ровеше в паметта си. Светлинна минута? … да, разстоянието, което светлината изминава за шестдесет секунди. При триста хиляди километра в секунда…
Скришом въведе числата в калкулатора на клавиатурата. Триста хиляди по шестдесет по двадесет… триста и шестдесет милиона километра.
Числото я порази. Барио може би достигаше два километра в най-широката си част. Цялото Ню Мексико се простираше на не повече от тридесет. Само веднъж през живота ѝ се бе случвало да се отдалечава от дома си толкова, че да не може да се върне пеш, ако ѝ се наложи. Но дори тогава беше едва на стотина километра, в Анкх.
Триста и шестдесет милиона километра. Едва сега започна да разбира колко е различен светът, в който се бе втурнала така безразсъдно.
— Ще придам малко въртеливо движение — каза Орнина. — Проверка на траекторията, Чандрис?
— Веднага. — Чандрис се отърси от потискащото чувство, което заплашваше да я обсеби, посегна към панела, хвърли поглед към главния дисплей…
И не можа да откъсне поглед от гледката. В центъра на дисплея, сред непрогледния мрак, блестеше най-ярката звезда, която бе виждала.
Ангелиада.
— Впечатляващо, нали? — обади се Ханан.
Чандрис се сепна. Чак сега се усети, че се е зазяпала.
— Много — съгласи се тя. — Не очаквах, че е толкова ярка.
— В действителност е много по-ярка — каза Орнина. — На такова разстояние щеше да те ослепи моментално, ако екраните не се бяха поляризирали до допустимо ниво. На Сераф понякога се вижда и през деня. Страшно впечатляващо, особено за нещо с дебелина няколко атома.
