Ангелският експеримент полностью

— Ето, тук преглеждаме пациентите — изрече бодро и затвори вратата зад гърба си. После се обърна и снижи глас: — Макс, какво става? Какво има?

Напрегнах се и вдишах няколко пъти бавно и дълбоко, за да отпусна юмруци.

— От миризмата е — прошепнах смутено. — Мирише на химикали като в лаборатория. И мъжът в бялата престилка. Не мога да остана тук, разбирате ли? Може ли да си тръгваме? Веднага?

Огледах се за изход или подходящ прозорец.

Тя ме потупа по гърба.

— Заклевам се, че тук си в безопасност. Можеш ли да издържиш, докато направим рентгеновите снимки? Веднага след това си тръгваме.

Опитах да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми биеше толкова силно, че ушите ми бучаха.

— Моля те, Макс.

Опитах се да кимна. Доктор Мартинес огледа дали не нося някакви бижута — все едно това беше възможно — и внимателно ме сложи да легна на една маса. Над мен се надвеси някакъв апарат. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи.

Тя излезе от стаята, чу се тихичко бззз! и всичко свърши.

След две минути донесе голям тъмен лист, на който в бяло се виждаха костите на рамото, ръката и част от крилото ми. Закрепи го на стъклото на стената и включи светлината зад него. Снимката грейна ярко.

— Виж — каза тя и очерта лопатката ми с пръст. — Тази кост е добре. Пострадал е само мускулът — ето тук и тук се виждат разкъсванията.

Кимнах.

— Костите на крилото ти — продължи тя и несъзнателно снижи глас — също изглеждат здрави, което е добре. За съжаление, мускулните травми обикновено се възстановяват по-бавно от костните. Макар че трябва да отбележа, че темпото ти на оздравяване е необичайно бързо.

Загледа се в снимката и я почука с пръст.

— Имаш много тънки и леки кости — промълви по-скоро на себе си. — И красиви. Освен това… хм… Какво е това?

Сочеше ярко бяло квадратче, широко около сантиметър, което се намираше точно по средата на предмишницата.

— Не е някакво бижу, нали? — погледна ме. — Да не е ципът на якето?

— Не, свалих го.

Доктор Мартинес се вгледа отблизо и присви очи.

— Това прилича… Изглежда като… — Гласът й заглъхна.

— Какво? — попитах аз, разтревожена от изражението на лицето й.

— Това е микрочип — отвърна тя несигурно. — Слагаме подобни на животните — за да можем да ги идентифицираме в случай, че се изгубят. Този тук е като онези, които слагаме на наистина скъпите любимци — кучета за изложби и подобни. Имат и проследяващо устройство — ако някой открадне кучето. С него можем да го намерим навсякъде.

Изразът на ужасено просветление, който се изписа на лицето ми, разтревожи доктор Мартинес.

— Не казвам, че е такова — побърза да ме увери тя. — Просто прилича.

— Извадете го — изхриптях.

Изпънах ръка и навих ръкав.

— Моля ви. Извадете го още сега.

Тя отново се обърна към рентгеновата снимка и я разглежда няколко минути, в които аз правех всичко възможно да не изскоча от кожата си.

— Съжалявам, Макс — рече накрая. — Не мисля, че може да се отстрани по хирургически път. Изглежда е имплантирано преди доста време, когато ръката ти е била доста по-малка. В момента мускулите, нервите и кръвоносните ти съдове са го обградили плътно… Мисля, че ако опитаме да го извадим, може да увредим ръката ти завинаги.

Вероятно очаквате да съм свикнала с непрестанния кошмар, наречен мой „живот“, но всъщност с изненада установих, че адските изчадия от Училището все още могат да ме съсипят — дори и на такова разстояние и след толкова време.

Но какво чудно има всъщност? — помислих си с горчивина. Направиха го точно преди два дни, като отвлякоха Ейнджъл. Образът й изплува в съзнанието ми — малкото й сладко личице, което ме гледаше с усмивка, грейнало от обич. Преглътнах болката и си поех дълбоко въздух.

В този миг чухме гласове в чакалнята. Мъжки, плътни и привлекателни гласове, които задаваха въпроси.

Отново замръзнах в позата на сърна, попаднала в светлината на фарове.

Доктор Мартинес ме погледна и се заслуша в гласовете.

— Сигурна съм, че всичко е наред, Макс — каза тя спокойно, — но защо все пак не влезеш тук за малко?

В коридора имаше малка врата, която водеше към медицинския склад. Вътре висяха няколко бели престилки. Мушнах се зад тях и се залепих за стената.

И да, усетих иронията, благодаря.

Доктор Мартинес угаси лампата и затвори вратата. Само двайсет секунди по-късно гласовете долетяха от кабинета за прегледи, в който бях допреди малко.

— Какво става тук? — попита тя гневно. — Това е лекарски кабинет!

— Извинете, госпожо — обади се глас, от който сякаш капеше мед.

Сърцето ми заби лудо.

— Докторе! — тросна се тя.

— Извинете, докторе — чу се и друг глас. Беше успокояващ, благ, помирителен. — Простете, че ви прекъсваме. Няма никакъв проблем. Идваме от местната полиция.

— Интересуват ни каквито и да било необичайности — каза първият глас. — Просто се застраховаме. Опасявам се, че не мога да ви кажа повече.

Опитваше се да й внуши, че това е свръхсекретна правителствена тайна. Може би аз бях тайната.

Настъпи мълчание. Дали гласовете им бяха подействали на доктор Мартинес? Нямаше да е за първи път. Господи…