Ангелският експеримент полностью

Внезапно си спомних, че рентгеновата ми снимка виси на стъклото и запуших уста с ръка. Стомахът ми се сви. Вероятно в следващата минута щях да съм вкопчена в битка за живота си. Беше твърде тъмно, за да се огледам за подходящо оръжие. Мисли, мисли…

— Какви необичайности? — рече доктор Мартинес остро. — Двойна дъга? Бензин за по-малко от долар и петдесет? Диетична кола, която всъщност е вкусна?

Не се сдържах и се усмихнах. Беше просто страхотна. И явно беше имунизирана срещу Заличители, колкото и странно да звучеше това.

— Не — каза вторият глас след миг. — Необичайни хора, например. Непознати в квартала. Деца или тийнейджъри, които не са оттук или се държат подозрително. Дори необичайни животни.

— Аз съм ветеринарен хирург — каза доктор Мартинес с режещ глас. — Ако трябва да съм искрена, обикновено не разглеждам собствениците на пациентите си. И не съм виждала непознати наоколо. Колкото до необичайни животни, миналата седмица ми доведоха една крава с двурога матка. Носеше по едно здраво теленце във всяко от разклоненията. Това достатъчно ли ви е?

Мълчание. Не бих искала да съм срещу нея, когато е ядосана.

— Хм… — обади се първият глас.

— Извинете, господа, но тази клиника има нужда от ръководителя си. — Думите й падаха като ледени висулки. — Изходът е през тази врата.

— Ако все пак видите или чуете нещо необичайно, обадете се на този номер. Благодарим Ви за отделеното време. И извинете за безпокойството.

Тежките стъпки се отдалечиха. След минута чух входната врата да се затръшва.

— Ако тези двамата се появят отново, извикай полицията — каза доктор Мартинес на рецепционистката.

Върна се при мен, отвори склада и се вгледа сериозно в лицето ми.

— Тези мъже носят неприятности — каза. — Права ли съм?

Кимнах.

— По-добре да си тръгна още сега.

Тя поклати глава.

— Утре сутринта не е толкова далеч. Ще си починеш още една нощ. Обещай ми.

Отворих уста, за да се възпротивя, но от устните ми се отрони друго.

— Добре, обещавам.

— Ръч, казвам ти за последен път — откажи се. Това е лоша идея — рече Зъба. — Ужасна идея!

Вътре в себе си Ръч не можеше да повярва, че той все още беше с нея. Няколко пъти беше заплашил, че ще я остави, но когато разбра, че не може да я вразуми, потъна в мрачно мълчание.

Намираха се в края на квартал, заселен с каравани12. Ръч си беше спомнила адреса, а Типиско беше доста малък и не беше трудно да го намерят. Нямаше представа какви бяха очакванията й, но определено не включваха нещо подобно.

Кварталът се състоеше от виещи се редици каравани, в началото на повечето от които стояха паянтови дървени табелки с имена от типа на „Роудрънър Лейн“ или „Сегуро Стрийт“.

— Хайде — обади се Зъба тихо. — Ето го и Чапарал корт13.

Запровираха се между храстите лавровишна, чворести хвойни, изоставени кухненски уреди и останки от коли, с които беше осеян кварталът. Тук нямаше спретнати бели оградки.

Наблюдателната Ръч забеляза номера 4625 на последната каравана в редицата. Преглътна. Може би ето там бяха родителите й. Подритна няколко кутии от спрей и двамата със Зъба приклекнаха до една изоставена, издраскана с графити кола.

— А ако са се преместили? — попита Зъба за n-ти път. — Или ако не си прочела правилно и тези хора нямат нищо общо с теб? — След което добави потресаващо загрижено: — Ръч, дори и да не си зачената в епруветка — което е малко вероятно, — може би е имало причина да се откажат от теб. Може да не те искат.

— Да не мислиш, че не съм го обмислила? — прошепна тя с нетипичен за нея гняв. — Знам! Но съм длъжна да опитам. Дори и при нищожен шанс… Ти не би ли опитал?

— Не знам — отвърна Зъба след пауза.

— Така е, защото ти не се нуждаеш от нищо и от никого — каза Ръч и отново впери поглед в караваната. — Аз обаче не съм като теб. Имам нужда от хора.

Зъба замълча.

Бяха горе-долу прикрити между колата и няколко ниски кедрови бора. Ръч буквално трепереше от притеснение.

До нея Зъба се стегна и тя чу отварянето на врата. Задържа дъха си. От караваната излезе жена. Ръч хвърли бърз поглед към ръката си, за да провери дали цветът на кожата им съвпадаше. Горе-долу. Не можеше да прецени. Жената излезе в покрития с борови иглички двор отпред и седна на сянка на един евтин сгъваем стол.

Косата й беше мокра и навита на ролки, а на раменете си беше метнала кърпа. Отпусна се в стола, запали цигара и отвори кутийка безалкохолно.

— Кола. Подходяща за всяко време на денонощието — прошепна Зъба, а Ръч го смуши с лакът.

Хм. Ръч се отпусна на пети. Чувстваше се странно. Част от нея се надяваше, че това не е майка й. Щеше да е друго, ако беше изнесла поднос с току-що извадени от фурната сладки на прозореца или ако работеше в градината, или нещо подобно. Някакво майчинско занимание. Друга част от нея обаче се надяваше, че това все пак е майка й, тъй като, честно казано, някой — който и да било — пак беше по-добре от никой.

Трябваше просто да стане, да иде до нея и да каже: „Хм, да сте губили дъщеря на име Моник преди около десет-единайсет години?“.