— Салид е още в къщата — отвърна Кенъли. — Блокирали сме всичко. Не може да се измъкне.
Три, четири, пет, десет безкрайни секунди се чуваше единствено мълчание, после гласът изрече със същия безизразен тон, както досега:
— Убийте го! Двамата с него също.
Кенъли се стресна, но не се изненада. Беше подозирал, че ще получи такава заповед. Не, беше се опасявал, че ще я получи.
— Хм… не е толкова просто — колебливо рече той. — Страхувам се, че не мога.
— Трябва да го направите. Повярвайте ми, важно е.
— Естествено — побърза да го увери Кенъли. — За съжаление ситуацията е доста усложнена. Не сме сами. Местните власти вече ще полудеят. Смит…
— Трябва да го направите! — прекъсна го гласът в слушалката. — Невероятно важно е. Убийте тримата, непременно! Дори ако…, ако това ще струва живота на още невинни. Цената няма никакво значение. Заложено е много повече, отколкото можете да си представите.
Кенъли се изненада, не заради онова, което каза човекът отсреща, а заради начина, по който го направи. От онзи ден преди петнадесет години, когато за първи път чу безплътния глас по телефона, той винаги беше звучал еднакво — спокойно, доброжелателно и настоятелно, всъщност толкова безизразно, че спокойно можеше да принадлежи и на машина. Това, което сега чу, определено беше емоция. И не просто някаква. Беше страх.
— Както желаете — каза той.
Връзката прекъсна и Кенъли изключи телефона. Взира се в него известно време с каменно лице, после отново го отвори и набра друг, много по-кратък номер. Този път се обади агентът, с когото разговаря само преди няколко минути.
— Кенъли. Какво направихте?
Гласът на агента прозвуча нервно и издаде много повече състоянието му, отколкото можеха да го направят думите:
— Успях да ги поуспокоя, сър. Но мисля, че не за дълго. Шефът на полицията идва насам. Беше много ясен. Ако се чуе само още един изстрел, ще нареди със сила да нарушат блокадата и да арестуват всички ни. Имаме още пет минути. Най-много.
— Стигат ни — отвърна Кенъли. — Изпратете бойната група! Щурмуваме къщата!
— Но сър…
— Чухте ме! — прекъсна го Кенъли с остър, режещ тон. — Щурмувайте къщата! Веднага! Поемам цялата отговорност!
Следващите две-три секунди не последва нищо и Кенъли вече мислеше, че агентът ще откаже да изпълни заповедта. По-точно казано, трябваше да откаже. На негово място не би реагирал по друг начин без информацията, която притежаваше. Молеше се авторитетът му да се окаже достатъчен, за да преодолее мъжът колебанието си.
— Както наредите, сър — изрече най-сетне агентът. — Но ще трябва да ви помоля да повторите заповедта си още веднъж пред свидетели.
Кенъли погледна към колата, където се намираше агентът. Беше на по-малко от петдесет метра разстояние. Затова ситуацията беше едва ли не абсурдна — трябваше само да направи няколко крачки и да повтори заповедта си. Но не помръдна от мястото си, а изрече още веднъж:
— Заповядвам ви да щурмувате къщата. Поемам пълната отговорност за акцията. И не искам никой да оцелее.
— Сър?!
— Правилно ме разбрахте! — повтори Кенъли. Гласът му прозвуча дебело, а слюнката в устата му изведнъж загорча. Стана му трудно да говори. — Убийте Салид и двамата с него дори ако се предадат! Това е заповед!
Бренер не беше единственият, който долавяше тайнствените шумове. Йоханес също беше спрял и изплашено се оглеждаше. Макар и да не виждаше лицето на Салид, усети как напрежението на палестинеца рязко нарасна.
— Странно — прошепна Йоханес.
Салид ядосано махна с ръка да мълчат и Йоханес видимо се стресна. От лекото движение стълбата силно изскърца. Миг по-късно чуха странно глух, скърцащ звук и цялата къща потрепери.
Бренер инстинктивно посегна да се хване за перилата, но в последния момент се сети какво стана горе с вратата и съвсем леко се допря. Въпреки това дървото се разпадна в лепкаво-влажна маса. Този път не беше въображение — видя как нещо изпълзя и избяга. Нещото веднага се сля с тъмнината, но Бренер остана с натрапчивото впечатление за нещо малко, тъмно, с много крака и просветващи очи. И жило. С отвращение отстъпи крачка назад и избърса пръстите си в стената от другата страна. Усети как тя вибрира. Нещо се раздвижи. Запълзя. Под тапетите.
И не само там. Изведнъж осъзна, че движението наистина е навсякъде — в пода, в стените, зад изкривената дървена ламперия и в стъпалата, даже в тъмнината, поглъщаща долния край на стълбата.
— Нещо не е наред… — каза той. — Има… нещо. Изрече думите по-силно, отколкото мислеше, но за негова изненада Салид не му заповяда да мълчи, а за момент го изгледа замислено и може би малко уплашено, после се обърна, за да продължи напред. В същия миг вратата избухна.
Светлината беше толкова ярка, че Бренер загуби равновесие. Блъсна се безпомощно в стената, свлече се на пода и вдигна ръце пред лицето си. Нищо не виждаше, беше сляп. Пред очите му се въртяха бели огнени кръгове и в следващите пет секунди нищо не чуваше.
