На идване Себастиан беше спрял непосредствено пред огромната сводеста порта и веднага ги беше вкарал в това помещение, точно до външния зид, преди Бренер да успее да огледа вътрешния двор. Но малкото, което видя, като че ли потвърждаваше предположението му. Високият сводест таван беше масивен и изграден от тежки тонове каменни блокове, споени сякаш без хоросан. От тавана точно зад вратата се показваха шиповете на падаща решетка, ръждясала вероятно още преди двеста или петстотин години, която едва ли би се помръднала от мястото си. А малкият мост, прехвърлен през рекичката беше падащ, който вдигнат, сигурно се превръщаше в доста солидна външна порта. От вътрешната страна на порталния свод нямаше прозорци, а няколко тесни бойници. В крайна сметка мястото приличаше повече на крепост, отколкото на манастир. Разбира се, разликата беше по-голяма, отколкото той преди малко твърдеше, но нямаше желание да изнася на Астрид лекция върху средновековна архитектура.
— Това сигурно е била стаичката на пазача. — каза той. — Можеш да държиш под око края на гората и моста, без самия да си на прицел.
— Интересно — каза Астрид с глас, който не можеше да изрази по-голяма незаинтересованост. — Само че в този момент банята би ме заинтригувала много повече. Давам кралство за вана, пълна с гореща вода!
Върху лицето на Бренер се появи болезнена усмивка. Думите и бяха в известна степен оправдани. Вече не беше съвсем сигурен дали размяната, която направиха, беше съвсем уместна. И тук беше също толкова студено, колкото в гората. Само че там поне се движеха, което им помагаше да понасят студа. А в тази миниатюрна стаичка нямаше достатъчно място за движение. Нямаше и пет стъпки, като по-голямата част от пространството беше заета от грубо скована маса и шест също толкова груби стола, които не приканваха непременно да седнеш на тях. Мебелите бяха направо древни и сигурно бяха от времето, когато е бил построен манастирът. Не бяха антиквариат, а просто вехтории.
— Май ще ни оставят да измръзнем — каза той.
— Мислиш ли? — Астрид спря за миг неспокойното си ходене и наклони глава на една страна. — Може пък да ни се случи някоя от онези истории, нали знаеш: разваля им се колата на двама души, те тръгват за помощ и насред гората се натъкват на стари руини, в които луд учен прави експерименти с хора. Той им инжектира нещо и те се превръщат в говорещи марули.
— После ги отвличат извънземни, на които им трябват техните гени, за да спасят изродения си народ от изчезване — продължи Бренер със сериозен тон. — Но нали пък знаеш как свършват всички тези истории — накрая всички злодеи потъват в ада, а сияйният герой освобождава приказно красивата… — …но невероятно глупава… — …героиня, — двамата трябва да се оженят и да прекарат остатъка от живота си заедно — завърши Бренер. Астрид тръсна глава.
— Ама че ужас! Тогава по-добре извънземните! И двамата се изсмяха.
— Случайно да имаш цигара? — попита Астрид.
Бренер вдигна пуловера и зарови в джобовете на сакото си. Изведнъж си помисли колко ли глупаво изглежда. Свали пуловера през главата си и го хвърли на пода, измъкна пакета цигари, който купи на последния паркинг. Взе си една, после подаде пакета на Астрид и изчака тя да щракне със запалката си.
Ръцете и така силно трепереха, че той не успя да запали „Кемъл“-а. Автоматично посегна и хвана пръстите и. Чак когато димът изпълни дробовете му, осъзна, че направи нещо нечувано, за което тя само преди час щеше да му издере очите. Но устоя на подтика уплашено да дръпне ръката си. Щеше още повече да влоши нещата. Вместо това стисна пръстите и по-здраво, отколкото беше нужно. Бяха толкова студени, че нямаше чувството, че държи нещо живо. Най-сетне Астрид изтръгна ръката си от негова и прибра запалката.
— Благодаря — каза тя и изпуфка облак дим, който скри лицето и като сиво було. — Изглежда, най-лошото остана зад нас, а?
— Вероятно, да — съгласи се Бренер. — В случай че не пристигнат сега с вериги и маски на лицата и не ни замъкнат в залата за мъчения.
В шегата му нямаше нищо духовито, той самият го усети. Астрид само лекичко изкриви устни, но погледна с укор хвърления на пода пуловер. Бренер го вдигна и старателно го преметна върху облегалката на един стол. Това не промени кой знае колко нещата, защото дрехата продължаваше да изглежда като парцал, който не е пран цяла вечност. Чак сега обаче му мина през ума, че и така миришеше.
— Виж… — смутено подхвана Бренер. — Това, което казах преди, да не разправяш после разни истории…
— Извинен си — прекъсна го Астрид. — Съжаляваш, и така нататък, знам. Забрави го.
Той не го направи. Напротив — подразни се, че не му даде възможност да се извини и даже обърна собствените му думи срещу него.
— Какво всъщност се е случило с теб? — попита той.
Учудващо, но този път тя не отвърна с някоя глупост, а продължително го изгледа с големите си тъмни очи, после сви рамене.
— Какво трябва да се е случило?
