— Или на вярата и че на света са останали няколко души, които са искрени и честни, ако предпочитате това определение пред думата „душа“ — каза той. — Тя би била завинаги разрушена.
Бренер кипна.
— Искате да кажете, че каквото и да направя, ще бъде грешно?
— Понякога трябва да сторим грешното, за да предотвратим още по-голямо нещастие — потвърди Себастиан. — А понякога и не знаем коя от двете възможности е по-грешната.
— Струва ми се, че не ви разбирам съвсем… — объркано изрече Бренер.
— Може би един ден ще ме разберете — каза Себастиан и стана. — Сега ме извинете, време е за общата ни молитва. Ще ми обещаете ли да останете в тази стая, докато се върна? Няма да се бавя много, най късно до половин час съм тук. После ще ви закарам в селото.
— Там има ли банка? — попита Бренер.
Себастиан вече вървеше към вратата, но спря и се обърна.
— Има поща, защо?
— Защото не само бензинът, но и парите ми свършиха — призна Бренер. Май само бензиностанция няма да ми свърши работа.
Себастиан погледна въпросително и Бренер му обясни с няколко думи как двамата с момичето изпаднаха в това положение.
— В известна степен имате право да проклинате техническия прогрес. Без тези модерни пластмасови пари сега нямаше да сме в тази безизходица. — Трябват ви малко от добрите стари книжни пари, нали? — усмихна се Себастиан.
— Само в случай че бензиностанцията не приема кредитни карти — смутено отвърна Бренер, което след всичко преживяно днес му се струваше повече от сигурно. Нямаше да е кой знае каква победа, ако Себастиан ги заведе до селото, а не могат да мръднат оттам.
— Разбира се, ще ви ги върна. С лихвите, естествено.
— Разбира се — иронично повтори Себастиан. — Ще видя какво мога да направя за вас. Все ще намерим някакво решение. Но сега трябва да тръгвам. Ако закъснея за молитвата, брат Антоний наистина ще се разгневи.
Гледката се стовари върху Салид като гръм от ясно небе. За първи път, откакто бе започнал животът му, подчинен на правилата за водене на бой, оттегляне, нападение, защита и бягство, не знаеше какво да направи. Това продължи може би секунда, но тя му се стори безкрайна. Седеше, втренчено гледаше приближаващото черно чудовище и буквално физически усещаше как мислите в главата му все по-бързо се въртят в кръг, без да стигнат до някакво разумно решение, дори без истински да проумяват опасността, която означаваше стоманеният стършел насреща им.
В крайна сметка реагира не Салид, а пилотът. Рязко, така че Салид се отдели от седалката и удари главата си в сводестия покрив, той обърна хеликоптера и набра височина. Горящият лагер под тях се сви като килимче за игра, дръпнато от ръката на дете. Машината се олюля. Пилотът не я владееше добре, а страхът и бързината го правеха още по-несигурен. За миг Салид дори си помисли, че ще изгуби напълно контрола над положението.
Въпреки изненадата, онази част от съзнанието, която и преди беше отчитала грешките му, продължаваше да работи с обичайната прецизност. Видя, че „Апах“-ът, който внезапно се озова също под тях, все повече губи скорост и слиза надолу. Докато времето — а с него и единственият може би шанс, който имаха — безмилостно отминаваше, му стана ясно какво се беше случило: „Апах“-ът не беше дошъл, за да стреля по тях. Без съмнение щеше да го направи, когато пилотът преодолее изненадата си и разбере кой седи в „Чопър“ — а който като феникс беше се издигнал от пламъците долу.
Но той още не беше разбрал. Тримата се намираха в машина със същите отличителни знаци като на „Апах“ — а. И бяха въоръжени. Ако веднага бяха открили огън, може би щяха да имат някакъв шанс да свалят „Апах“ — а или поне тежко да го повредят, за да могат да избягат.
Осъзнаването на този шанс и на факта, че вероятно вече е твърде късно да го използват, дойдоха почти едновременно. За пореден път съдбата им беше подарила две-три секунди, а те ги пропиляха. Пилотът на другия хеликоптер не беше глупак. Не можеше да е, защото иначе нямаше да седи в тази машина. Презрението на Салид към американците не отиваше чак толкова далеч, че да им приписва и глупост.
Салид с мъка се изправи от мястото си, обърна се към младия пилот и разбра, че отново направи грешка.
Не беше единственият осъзнал шанса. Но за разлика от него пилотът не бе разбрал колко мигновен е бил, дори може би не истински, а само лоша шега на съдбата.
— Не! — изкрещя той. — Не го…
Твърде късно! „Чопър“ — ът довърши започнатото завъртане и толкова рязко ускори, че думите на Салид завършиха с изненадано хъркане, когато беше захвърлен обратно в седалката. Едновременно с това палецът на пилота се спусна към бутона за стрелба, вграден в лоста за управление. Към хистеричното плющене на роторните витла се прибави и тракането на картечница и почти в същия момент от левия носач се отдели една ракета и като миниатюрно, нажежено до бяло слънце полетя към „Апах“ — а.
