— Някои легенди за вампирите са верни. Имам изключително добро обоняние, както и прекрасно зрение и слух. Но дори и човешко същество би познало, че това „Кот-Роти“. — Затвори очи отново. — Да не би да е от 2003 година?
Челюстта ми увисна.
— Да! — Това беше по-интересно от телевизионно състезание. На етикета бях видяла малка коронка. — А носът ти казва ли ти кой го е направил?
— Да, но само защото съм се разхождал из полетата, където се намират тези лозя — призна той смутено, сякаш го бях хванала да ми прави номер.
— И можеш да помиришеш полята във виното? — Поднесох чашата към носа си и останах доволна, че поне миризмата на конски фъшкии не се долавя вече.
— Понякога ми се струва, че помня всеки мирис, който съм вдъхвал. Вероятно е от суета — промърмори той тъжно. — Но миризмите връщат спомените. Няма да забравя първия път, когато помирисах шоколад. Все едно беше вчера.
— Нима? — Наведох се напред.
— Беше през 1615 година. Войната още не бе избухнала и френският крал се бе оженил за испанска принцеса, която никой не харесваше — най-малко кралят. — Когато се усмихнах, той ми отвърна със същото, въпреки че погледът му остана съсредоточен в нещо, което само той виждаше. — Тя донесе шоколад в Париж. Беше ужасно горчив, с много упадъчен вкус. Консумирахме какаото, смесено само с вода, без захар.
Засмях се.
— Звучи ужасно. Слава богу, че някой се е сетил, че шоколадът заслужава да е сладък.
— Боя се, че е бил човек. Вампирите го харесваха горчив.
Взехме вилиците си и започнахме с еленското.
— Още шотландска храна — казах и посочих месото с ножа си.
Матю задъвка своето парче.
— Червен елен. Млад мъжки екземпляр от планините, ако съдим по вкуса.
Поклатих глава с възхита.
— Както вече казах — продължи той, — някои легенди са верни.
— Можеш ли да летиш? — полюбопитствах, но вече знаех отговора.
Той изсумтя.
— Разбира се, че не. Оставили сме това на вещиците, тъй като вие можете да контролирате стихиите. Но сме силни и бързи. Вампирите могат да тичат и скачат, което кара хората да си мислят, че можем да летим. Освен това сме много ефективни.
— Ефективни? — Оставих вилицата си, не бях сигурна, че наистина обичам сурово еленско.
— Телата ни не хабят много енергия. Остава ни достатъчно, когато имаме нужда да се движим.
— И не дишате много — вметнах аз, като си спомних заниманието по йога, докато отпивах от виното си.
— Така е — потвърди Матю. — Пулсът ни е много бавен. Нямаме нужда често да се храним. Температурата ни е по-ниска и това забавя жизнените ни процеси и обяснява защо живеем толкова дълго.
— Легендата за ковчега! Не спите много, но когато го правите, сте като мъртви.
Той се усмихна широко.
— Виждам, че започваш да схващаш.
В чинията на Матю бе останала само ряпата, а в моята — само еленското. Отнесох остатъците от второто блюдо и поканих госта си да си налее още вино.
Основното ястие беше единственото, подложено на топлинна обработка, но не много дълга. Вече бях приготвила нещо като бисквити от стрити кестени. Оставаше само да запека заешкото. Останалите съставки бяха розмарин, чесън и целина. Реших да пропусна чесъна. С неговото обоняние той щеше да му е непоносим — ето частицата истина в легендата. Отказах се и от целината. Вампирите категорично не обичаха зеленчуци. Подправките като че ли не бяха проблем, затова оставих розмарина и поръсих малко смлян пипер върху заешкото, докато се запичаше в тигана.
Оставих порцията на Матю малко сурова, а моята препекох с надеждата да прогони вкуса на сурово еленско от устата ми. Аранжирах всичко в красиви купчинки и го занесох на масата.
— Съжалявам, това е сготвено, само че съвсем малко.
— Да не е някаква проверка? — намръщи се Матю.
— Не, не — отрекох колебливо, — просто не съм свикнала да ми гостуват вампири.
— Камък ми падна от сърцето — промърмори той и помириса заешкото. — Мирише апетитно. — Докато беше наведен над чинията си, топлината на храната усили характерния му мирис на канела и карамфил. Матю бодна парченце от кестеновата бисквита. Докато го поднасяше към устата си, очите му се уголемиха. — Кестени?
— Само кестени, зехтин и малко бакпулвер.
— И сол. И вода, розмарин и пипер — отбеляза той спокойно, като хапна още едно парченце от бисквитата.
— Като се имат предвид ограниченията на диетата ти, хубаво е, че можеш да определиш какво точно слагаш в устата си — подхвърлих шеговито.
След като по-голямата част от вечерята вече беше зад гърба ни, започнах да се отпускам. Бъбрихме си за Оксфорд, докато разчиствах празните чинии и донасях сирене, плодове и печени кестени.
— Заповядай — подканих го и поставих празна чиния пред него. Матю помириса дребните ягодки и въздъхна доволно, когато взе един кестен.
— По-вкусни са, когато са топли — отбеляза той. Счупи с лекота твърдия плод с пръсти и извади сърцевината от черупката. Орехотрошачката, която висеше отстрани на купата, очевидно беше излишна в присъствието на вампир.
— На какво мириша? — попитах, докато поглаждах ръба на чашата си за вино.
