В първите мигове ми се стори, че няма да отговори. Мълчанието му се проточи във времето, но най-накрая той обърна тъжните си очи към мен. Клепачите му се спуснаха и вдъхна дълбоко.
— Миришеш на сок от върба. И стъпкана лайка. — Отново помириса и се усмихна печално. — Има и орлови нокти, и паднали дъбови листа — добави и издиша. — Както и цветове на лешник и първите пролетни нарциси. И някакви старинни миризми — черно кандилниче, тамян, самодивска ягода — аромати, които мислех, че съм забравил.
Отвори бавно очи и аз надникнах в сивата им дълбина, страхувах се да поема дъх и да разваля магията на думите му.
— Ами аз? — попита той, без да отделя очи от моите.
— Канела. — Гласът ми прозвуча колебливо. — И карамфил. Понякога ми се струва, че помирисвам и диви карамфили, не като тези в цветарницата, а като старомодните, които садят пред английските селски къщи.
— Пъпки от карамфил — уточни Матю и присви очи развеселено. — Не е зле за вещица.
Посегнах да си взема кестен. Започнах да го премятам в дланите си, а топлината му сгря внезапно изстиналите ми ръце.
Матю отново се облегна назад, взря се в лицето ми и очите му започнаха леко да проблясват.
— Как реши какво да поднесеш на вечеря? — Посочи към плодовете и кестените, останали на масата.
— Е, не беше с магия. Катедрата по зоология доста ми помогна — обясних аз.
Той изглеждаше шокиран, но след това се заля от смях.
— Питала си в катедрата по зоология какво да ми приготвиш за вечеря?
— Не точно — защитих се. — Намерих рецепти за сурова храна в интернет, но зациклих, след като купих месото. Те ми казаха какво ядат сивите вълци.
Матю поклати глава, но не спираше да се усмихва и аз се успокоих.
— Благодаря — каза само. — Отдавна никой не ми бе приготвял храна.
— За нищо. С виното беше най-трудно.
Очите му светнаха.
— Като стана въпрос за вино — започна той, изправи се и си сгъна салфетката, — донесох нещо, което да изпием след вечеря.
Помоли ме да донеса две чаши от кухнята. Когато се върнах, на масата имаше старинна, малко крива бутилка с избелял бежов етикет, чийто надпис се състоеше от една дума, виждаше се и емблема. Матю внимателно навиваше тирбушона в корковата тапа, която беше почерняла и се ронеше от старост.
Ноздрите му се разшириха, когато извади тапата, и той заприлича на котка, скрила на сигурно място хванато канарче. Виното в бутилката беше гъсто като сироп и хвърляше златисти отблясъци под светлините на свещите.
— Помириши го — нареди ми и ми подаде една от чашите — и ми кажи какво мислиш.
Поех аромата и затаих дъх.
— Мирише на карамел и горски плодове — отвърнах, докато се чудех как нещо толкова жълто може да мирише на нещо толкова червено.
Матю ме наблюдаваше внимателно, заинтригуван от реакцията ми.
— Опитай го — предложи той.
Сладките аромати на виното избухнаха в устата ми. Усетих по езика си вкуса на кайсии и ванилия, които останаха и дълго след като преглътнах. Беше истинска магия.
— Какво е това? — попитах накрая, след като вкусът на виното поизветря.
— Правено е от грозде, брано много, много отдавна, в горещо и слънчево лято. Селяните се страхували, че ще завали и дъждът ще унищожи реколтата им. Но хубавото време се задържало и те прибрали гроздето точно преди да се захлади.
— И ти можеш да усетиш вкуса на слънцето — казах аз и си спечелих още една красива усмивка.
— По време на беритбата над лозята прелетяла комета. Астрономите я виждали през телескопите си месеци наред, а през октомври била толкова ярка, че дори е можело да се чете под светлината й. Работниците видели в нея знак, че гроздето е благословено.
— Да не е било през 1896 година? Халеевата комета?
Матю поклати глава.
— Не, през 1811. — Взрях се удивена в почти 200-годишното вино в чашата ми и се уплаших, че може да се изпари пред очите ми. — Холеевата комета се появява през 1759 и 1835. — Произнасяше името й с „о“ вместо с „а“.
— Откъде го взе? — В магазина за вино до гарата нямаше такива вина.
— Купих го от Антоан-Мари веднага щом ми каза, че ще се превърне в колекционерска рядкост — обясни той, развеселен.
Обърнах бутилката и погледнах етикета. Шато Икем. Дори аз бях чувала за него.
— И го пазиш от тогава? — удивих се аз.
Пил е горещ шоколад в Париж през 1615 и е получил разрешение за строеж от Хенри VIII през 1536 — разбира се, че е купувал вино през 1811. И носеше на шията си древния амулет, кожената лентичка се виждаше изпод яката му.
— Матю — започнах бавно, като го наблюдавах за ранни признаци на гняв. — На колко си години?
Стисна устни, но погледът му остана ведър.
— По-стар съм, отколкото изглеждам.
— Знам това — отвърнах, неспособна да овладея нетърпението си.
— И защо възрастта ми е толкова важна?
— Аз съм историк. Когато някой ми казва, че си спомня кога е донесен шоколадът във Франция и че е видял комета през 1811, ми е трудно да не се заинтригувам и от другите събития, които може би е преживял. Бил си роден през 1536 година — видях къщата, която си построил. Познавал ли си Макиавели? Преживял ли си Черната чума? Учил ли си в Парижкия университет, когато Абелар е преподавал в него?
