— Беки проявява особено интерес към таралежите — добавя Робин.
— Какво?! — Джес се вторачва в Робин за няколко секунди, след което започва да клати глава. — Не, не и не! Тя не е член на никаква група! И трябва да си тръгне оттук! Веднага!
— Вие двете познавате ли се? — озърта се безпомощно Робин.
Джес извръща поглед, а аз обяснявам:
— Ние сме сестри.
— Обаче нещо не се разбират — допълва Джим с драматичен шепот.
— Виж сега, Джес — взема в свои ръце нещата Робин, — нали знаеш правилата в нашата група! Тук оставяме личните си разпери навън! Всички са добре дошли! Всички са наши приятели! — Усмихва ми се и добавя: — Беки вече си предложи услугите да свърши малко просветителска дейност!
— Не! — тупва с крак Джес. — Ти въобще не знаеш каква е тя…
— Ела, Беки! — обръща се към мен Робин, без да й обръща внимание. — Ще ти намеря място.
Постепенно разговорите замират и всички се настаняват на столовете, подредени във формата на подкова. Оглеждам се наоколо и забелязвам Еди, жената с металносивата коса, която, доколкото схванах, се казва Лорна, както и още няколко души, които разпознавам като клиенти на Джим.
— Добре дошли на всички! — започва Робин, като заема позиция в центъра на подковата. — Преди да започнем, бих искал да направя няколко съобщения. Както знаете, утре е спонсорираното катерене за издръжливост на Скъли Пайк. Може ли да науча кои ще участват?
Приблизително половината от присъстващите вдигат ръка, включително Джес. Аз се изкушавам вътрешно също да вдигна ръка, само че нещо в думата „издръжливост“ ме кара да се замисля. Както и в думата „катерене“, ако трябва да бъда честна.
— Страхотно! — оглежда се доволно Робин. — На всички, които ще се решат на този подвиг, напомням да не забравят оборудването си! Опасявам се, че прогнозата за времето никак не е добра. Очакват се мъгли, а много вероятно и дъжд.
Из залата се понася всеобщо стенание, последвано от смях.
— Бъдете сигурни, че в края на маршрута ще ви чака група по посрещането с горещи напитки — добавя той. — Искам да пожелая късмет на всички участници! А сега… — усмихва се и отново оглежда залата. — Бих искал да ви представя един нов член на нашата група. Беки пристига при нас със специалните си познания за таралежите и… — Поглежда ми и пита: — Има ли и други застрашени дребни видове или са само таралежите?
— Ами… — прочиствам гърло, съзнавайки напълно погледа на Джес, който ме пронизва като кинжал. — Предимно таралежите.
— И така, нека посрещнем с добре дошла сред нас Беки! Окей. А сега да се заемаме със сериозната работа. — Бръква в някаква кожена чанта и изважда оттам няколко листа. — Това е проектът за Търговския център „Пайпърс Хил“.
Прави лека пауза за драматичен ефект и из залата се понася тих ропот.
— От общината продължават да се правят на нищо не знаещи. Обаче… — и вдига с рязко движение листите, — намерих пътища, по които успях да се снабдя с копия на плановете! — Тук Робин подава листите на мъжа в края на редицата, който започва да ги предава по цялата редица. — Повече от ясно е, че ние имаме редица съществени възражения. Ако си направите труда да разгледате материалите…
В залата се възцарява тишина. Аз също се зачитам прилежно в плановете и разглеждам всичките скици. Когато се озъртам, забелязвам, че хората клатят глави с гняв и разочарование, което, ако трябва да бъда честна, изобщо не ме изненадва.
— Така. — Робин спира четенето и погледът му пада върху мен. — Беки, може би ще бъдеш така любезна първа да си кажеш мнението. Като външен човек, каква е първоначалната ти реакция?
Всички се обръщат едновременно към мен, а аз усещам, че бузите ми пламват.
— Хммм… ами, смятам, че веднага виждам къде са проблемите — отбелязвам колебливо.
— Именно! — кимва доволно Робин. — Това доказва напълно нашата теза! Проблемите се виждат още от пръв поглед, дори и от човек, който въобще не познава нашия регион. Давай, Беки!
— Така. — Оглеждам плановете още веднъж, след което вдигам очи. — Като за начало, работното време е твърде ограничено. Аз бих го удължила до десет вечерта. Така де, нали през деня хората работят! А всеки иска да си направи пазаруването на спокойствие!
Оглеждам ококорените и изумени физиономии около себе си. Всички изглеждат като попарени. Сигурно въобще не са очаквали да напипам проблема толкова бързо. Изпълнена с нови сили, аз потропвам по листа и продължавам:
— Тези магазини тук са голяма глупост! Трябва да има филиал на „Спейс НК“, на „Джоузеф“ и може би на „Л. К. Бенет“!
Тишината в залата става болезнено осезаема.
Джес заравя глава в ръцете си.
Робин изглежда ошашавен, но прави храбър опит да се усмихне.
— Беки… очевидно имаме леко недоразумение. Ние не протестираме срещу плановете и характеристиките на търговския център. Протестираме срещу самото му построяване!
— Моля? — вторачвам се неразбиращо в него.
— Просто не искаме да го строят, това е! — обажда се Джес с изключително бавен и ядно-саркастичен тон. — Защото възнамеряват да разрушат регион, характеризиращ се със забележителна природна красота! Ето за това протестираме!
