И внезапно си давам сметка, че не искам да оставам повече тук нито миг.
— Ясно — изпъвам рамене и се опитвам да запазя самообладание. — Ами… мисля, че е време да си тръгвам. — Оглеждам смълчаната зала и казвам: — Довиждане на всички! Искрено ви желая късмет с протестната ви кампания!
Никой не казва нищичко. Всички изглеждат прекалено шашнати, за да кажат каквото и да било. С треперещи ръце вземам чантата си и дръпвам назад стола си. Докато си проправям път към вратата, долавям не един и два съчувствени погледа, насочени към мен. Спирам до Джим, който изглежда почти толкова разочарован, колкото съм и аз.
— Благодаря ти за всичко, Джим — изричам, като се насилвам да се усмихна.
— Довиждане, скъпа! — стиска топло ръката ми той. — Беше ми много приятно да се запозная с теб!
— На мен също! Поздрави Кели от мен!
Стигам до вратата и се обръщам за последен път към Джес:
— В такъв случай чао. Ами… желая ти щастлив живот и… всичко там хубаво!
— Чао, Беки! — изрича и тя и за първи път зървам в очите й нещо като състрадание. — Надявам, се, че нещата ти с Люк в крайна сметка ще се наредят!
— Да, благодаря — кимам и не знам повече какво да кажа.
Затова просто се обръщам и потъвам в непрогледната нощ.
Чувствам се куха и празна. Нямам сестра. След всичко, което преживях, се оказва, че нямам сестра.
Седя си на леглото в моята стая в пансиона на Еди вече повече от час, втренчена през прозореца към скалистите хълмове. Всичко свърши. Моята глупава мечта да си имам сестра и съратница, с която да си бъбрим и да се кискаме, да ходим по магазините и да си похапваме шоколадчета с ментов пълнеж… умря завинаги.
Не че Джес би излязла по магазините заедно с мен или би похапвала шоколадчета с ментов пълнеж. Още по-малко пък онази част с кискането.
Но все пак можехме да си бъбрим. Можехме да се опознаем по-добре. Можехме да си разказваме нашите момичешки тайни и да си искаме съвет една от друга.
Въздъхвам дълбоко и притискам колене към гърдите си. В онази книга за отдавна загубените сестри подобни неща не се случваха.
Всъщност, май имаше един подобен случай. С онези две сестри, които трябвало да си направят трансплантация на бъбреците — след ДНК тестовете се оказало, че те изобщо не са сестри. Но въпросът е, че все пак се оказали достатъчно съвместими, затова и двете се съгласили на въпросната трансплантация. А след това заявили, че дълбоко в сърцата си винаги ще си останат сестри. (И дълбоко в бъбреците си може би.)
Въпросът е, че
Еднаединствена самотна сълза се стича по бузата ми и аз ядосано я изтривам. Няма никакъв смисъл да се разстройвам. През целия си живот съм била единствено дете… и ето че пак съм си такава. Имах сестра само за няколко седмици. Не може да се каже, че съм свикнала с този факт. Нито се харесахме, нито нищо.
Всъщност… всъщност радвам се, че стана точно така. Та кой би искал Джес да му бъде сестра?! Не и аз! Няма начин! Така де, тя е абсолютно права. Ние с нея нямаме абсолютно нищо общо помежду си. Изобщо не се разбираме. Още от самото начало трябваше да си дадем сметка, че това е огромна грешка.
Скачам рязко от леглото, отварям си куфара и започвам да хвърлям дрехите си в него. Ще прекарам нощта тук, а утре в ранни зори тръгвам веднага за Лондон. Няма смисъл да си губя повече времето. Имам си свой живот, към който трябва да се върна. Имам си съпруг.
Или поне… мисля, че имам съпруг.
Когато спомените ми се връщат към последния миг, когато видях Люк, в стомаха ми се образува топка от ужас. Вероятно все още ми е много ядосан. Вероятно си прекарва ужасно в Кипър и непрекъснато ме проклина. Застивам на място точно в момента, в който сгъвам едно сако. От самата мисъл, че трябва да се върна и да се изправя очи в очи с него, ме побиват тръпки.
Ала след това вирвам гордо брадичка и хвърлям сакото в куфара си. И какво от това, че нещата с Люк не са много розови? Нямам нужда от някаква си скапана сестра, която да ми оправя брака. Ще си разреша проблемите и сама. Може да си купя и някоя книга. Все трябва да са издали нещо със заглавие
Напъхвам в куфара всички сувенири, които купих от магазина на Джим, сядам върху капака на яркозеления си куфар и щраквам ключалката. Това е то. Това е краят.
На вратата се почуква и аз вдигам глава.
— Да? — питам учудено.
Еди надниква и казва:
— Имаш посетител. Чака те долу.
В сърцето ми изпърхва надежда.
— Така ли? Ей сега идвам!
— Бих искала да се възползвам от тази възможност, за да ти напомня за правилата в моя пансион! — гърми след мен Еди, докато слизаме по стълбите. — Никакви посетители след единадесет! Ако вдигате шум и се веселите, ще се обърна към властите!
Прескачам по две стъпалата и хуквам към малката дневна на долния етаж.
— Здрасти! — Заковавам се на място. Не е Джес.
Това е Робин. Както и още двама души от събранието. Те се обръщат едновременно към мен и веднага ги забелязвам да си разменят странни погледи.
— Здрасти, Беки! — поздравява ме Робин и прави няколко крачки към мен. — Добре ли си?
