Този магазин е направо удивителен! Покрит е с меки килими в бледосиво, а наоколо се виждат ярко осветени стъклени шкафове, в които са изложени стоките: портфейли, колани, чанти, якета… Спирам край един манекен, натруфен с най-вълшебното палто в шоколадов цвят, цялото само от кожа и сатен. Погалвам го нежно, а после вдигам етикета с цената и — едва не припадам.
Боже, ама разбира се, че тази цена е в италиански лири! Усмихвам се облекчено. Нищо чудно, че изглежда толкова…
О, не. За съжаление вече всичко е в евро.
По дяволите!
Преглъщам и правя всичко възможно да увелича разстоянието между мен и манекена.
Което просто доказва за сетен път, че татко беше абсолютно прав, като казваше, че общата валута за континента е
Освен това, ако случайно се окажеш закупила шишенце наистина скъп парфюм, никой (т.е. родителите ти) не можеше да те обвини, защото, както мама често обичаше да изтъква, кой нормален човек би могъл да раздели наум подобни грамадни числа?!
Жалко. Правителствата развалиха играта!
Започвам да разглеждам внимателно изложените колани и в този момент от пробната излиза едър, набит мъж на средна възраст с пура в уста, облечен в изключително шикозно черно палто, обточено с кожа. Доколкото мога да преценя, човекът е на около петдесет години. Има златист загар на кожата, прошарена, ниско подстригана коса и пронизващи сини очи. Единственото, което не изглежда чак толкова стилно, е носът му, който, ако трябва да бъдем честни, прилича на смачкан домат.
— Хей, Роберто! — изрича той с дрезгав глас.
Аха, значи е англичанин! Обаче акцентът му е доста странен — нещо подобно на смесица между лондонския кокни и трансатлантически вариант на английския.
От пробната изхвърчава продавач в черен костюм и с черни очила, стиснал в ръка шивашки метър.
— Да, синьор Темпъл!
— Колко кашмир има в това нещо? — пита едрият мъж и поглажда критично палтото върху себе си, след което издиша огромен облак пушек от пурата си. Виждам как продавачът примигва, когато пушекът достига лицето му, но благоразумно запазва спокойствие.
— Синьор, тук кашмирът е сто процента.
— Значи това е най-добрият кашмир, така ли? — възкликва якият мъж и вдига предупредително пръст. — Внимавай да не ме пързаляш! Знаеш моето мото: само най-доброто!
Типът с черните очила примигва ужасено.
— Синьор, ние никога не бихме си позволили да ви… да ви пързаляме!
Мъжът се вторачва в отражението си за няколко секунди, след което кимва.
— Добре тогава. Ще взема три от тези. Едното отива в Лондон — започва да брои той на дебелите си пръсти. — Другото е за Швейцария. А третото за Ню Йорк. Схвана ли? Хубаво. А сега — куфарчетата!
Продавачът с черните очила ме поглежда многозначително и аз едва сега си давам сметка, че за всички е пределно ясно, че аз подслушвам разговора.
— О, здравейте! — побързвам да замажа положението аз. — Бих искала да купя този колан, ако обичате. И ви моля да го опаковате като подарък. — И вдигам колана, който бях избрала.
— Силвия ще ви обслужи — махва пренебрежително с ръка продавачът по посока на касата, а после ми обръща гръб, за да се посвети на клиента си.
Предавам колана на Силвия и се вторачвам в ръцете й, докато тя го опакова в бляскава бронзирана хартия. С едната част от съзнанието си се възхищавам на чевръстите й ръце, а с другата слушам какво казва якият мъж, който в момента разглежда куфарчетата.
— Не ми харесва материята — отбелязва той. — На пипане е някак си различна. Нещо не е наред, обаче не мога да разбера какво.
— Наскоро си сменихме доставчика — кърши ръце човекът с черните очила. — Но иначе кожата е много добра, синьор…
Не успява да си довърши изречението, защото здравенякът изважда пурата от устата си и го поглежда изпитателно.
— Пързаляш ме, Роберто, и това си е! — отсича накрая. — Плащам добри пари, затова искам качество! Така че ето какво ще направиш: ще ми изработиш куфарче с материал от стария доставчик! Схвана ли?
Обръща се, вижда ме, че го гледам, и ми намига.
— Това е най-добрият магазин за кожи в целия свят, обаче не им се връзвайте на номерата! — подвиква ми той.
— Няма! — изричам в отговор и се усмихвам. — Между другото, палтото ви много ми харесва!
— Много мило от ваша страна — кимва ми приятелски мъжът. — Каква сте? Да не би да сте актриса или модел?
— Ами… не съм нито едно от двете.
— Няма значение — махва той с пурата в ръка.
— Как ще платите, синьорина? — прекъсва ни Силвия.
— Ами… ето.
Докато й подавам картата си „Виза“, усещам как душата ми се стопля от доброта. Да купуваш подаръци за другите е къде-къде по-приятно от това да си купуваш разни неща за себе си! А като се има предвид, че този колан ще изчерпи тотално лимита на кредитната ми карта, това означава, че пазаруването ми за днес е в своя край.
